— Е, така стоят нещата. Колкото по-близо е до центъра, толкова по-солено излиза — добави Ванеса, вече усещайки как напрежението се сгъстява.
— Именно! Ние не разполагаме с такива средства. Не всички сме заможни като вас! — повиши тон Ясмина, без изобщо да се опитва да смекчи думите си.
На Ванеса ѝ мина през ума, че сигурно целият вход слуша разправията и после ще трябва да се обяснява защо вечерта е имало такъв шум. Запази самообладание и отвърна хладнокръвно:
— Съществува и вариант с общежитие. За студенти от други градове обикновено се осигуряват места.
Ясмина драматично разпери ръце, сякаш току-що бе чула нещо обидно.
— Общежитие ли? Виждала ли си в какви условия живеят там? Не съм раждала и отглеждала дъщеря си, за да я пращам по някакви мизерни стаи!
Желанието ѝ детето да има добър стандарт беше разбираемо. Само че претенциите ѝ изобщо не съвпадаха с реалността. Или плащаш наем за прилично жилище, или приемаш по-скромни условия — трети път нямаше.
Ванеса отлично познаваше този тип хора — свикнали някой друг да поема разходите им и винаги търсещи „безплатното“. Очакваха и този път тя да отстъпи, да се трогне и да отвори дома си. Само че зад привидната ѝ мекота стоеше твърд характер. Знаеше, че направи ли компромис, ще ѝ се качат на главата и дълго няма да слязат. Удобно е, когато не плащаш ти.
След категоричния ѝ отказ последваха още остри реплики и упреци. Скандалът приключи с трясване на вратата — Ясмина и дъщеря ѝ напуснаха апартамента. За тях този праг вече нямаше да съществува.
Ванеса не изпита и капка съжаление. Беше убедена, че постъпи правилно. Единственото, за което ѝ стана криво, бе изгубеното време и приготвените сарми — втори път нямаше как да готви. Наложи се да поръча суши.
Съпругът ѝ едва ли щеше да се засити с толкова храна. Но тя вече беше преситена — до гуша — от далечни роднини и техните номера.
