Елена се настани зад волана, активира високоговорителя на телефона си и набра Даниела. Сигналът се повтаряше настойчиво, но от другата страна никой не вдигаше. „Е, добре“, помисли си тя, „щом не отговаря, ще я изненадам.“ Отдавна се опитваха да уговорят среща, ала все нещо им пречеше – ту служебни ангажименти, ту семейни грижи. А някога, когато бяха деца, всичко изглеждаше толкова просто и безгрижно.
За разлика от много други сестри, техните отношения бяха топли и искрени. Почти не се караха. Дали защото и двете бяха с кротък нрав, или защото родителите им ги възпитаваха да се уважават и да споделят – трудно беше да се каже. В училище бяха неразделни, после записаха един и същ университет. След като се омъжиха, срещите им станаха редки. Елена силно тъгуваше по Даниела. Успяваха да се видят веднъж месечно, понякога и по-рядко.
Дори обмисляха да заживеят по-близо една до друга, за да могат по-често да се събират.
Затова Елена с нетърпение очакваше този ден, когато най-сетне щяха да останат насаме и да си поговорят спокойно.
Мисълта за срещата я държеше в приповдигнато настроение – децата бяха на летен лагер, а тя дори успя да си тръгне по-рано от работа. Когато Елена спря пред блока на Даниела, погледът ѝ неволно се спря върху кола, която ѝ се стори позната. Приличаше досущ на тази на Стоян. „Е, какво от това – такива автомобили има навсякъде“, опита се да се успокои тя. Стоян не беше единственият с такава марка.
След като паркира и слезе, отново се загледа. Сърцето ѝ прескочи – регистрационният номер съвпадаше напълно. А от огледалото вътре висеше онази смешна гумена патица – неговата патица. Какво търсеше тук? По това време той трябваше да е на работа – обикновено приключваше поне час по-късно.
Объркана и с нарастващо безпокойство, Елена натисна бутона на апартамента в домофона. Звъненето се разнесе, но никой не отвърна. А тя беше убедена, че сестра ѝ е вкъщи. И ако колата наистина беше на Стоян, значи и той се намираше там. Не можеше да е случайност да се окажат в един и същи вход. Защо тогава не отговаряха? Тя позвъни отново, но чу единствено продължителни сигнали, след което посегна към телефона си.
Тя набра и мобилния номер на Даниела, но и там никой не вдигна. Паниката ѝ се засили – ами ако се беше случило нещо лошо и затова Стоян беше тук? Може би сестра ѝ не е успяла да се свърже с нея и е потърсила него. Без да разбира какво става, Елена закрачи нервно напред-назад пред входа. В този момент някой излезе отвътре и тя ловко се промуши покрай него. В асансьора натисна бутона за етажа и през цялото изкачване усещаше как сърцето ѝ натежава.
Щом зави по коридора към апартамента на Даниела, замръзна. Вратата беше широко отворена, а на прага стояха сестра ѝ и Стоян. Следващото, което видя, я прикова на място – двамата си разменяха усмивки, а после той се наведе и я целуна. Целуна Даниела. Без да мисли, Елена бръкна в чантата си и започна да хвърля по тях каквото ѝ попадне – пудриера, червило, пакет мокри кърпички, дори бонбони. Когато запрати и малкото шишенце с дезинфектант, то полетя право към тях.
Шишенцето се удари в челото на Стоян, отскочи и течността се разля право в окото му. Той изруга болезнено, сграбчи лицето си с длани и започна да мига отчаяно, докато сълзите му потичаха. Между стенанията извика към Елена, че е полудяла.
— Безсрамник такъв! — изкрещя тя и се нахвърли върху него, засипвайки го с удари по гърдите и раменете.
Докато тя изливаше яростта си, Даниела светкавично се шмугна вътре и тръшна вратата.
— Как изобщо посмяхте? Точно преди да се прибера! — гласът на Елена кънтеше в коридора.
Стоян спря да ругае и безпомощно се свлече върху перваза на прозореца. Тя също остана без сили, задъхана, с пламнал поглед, вперен в него.
— Да не си посмял да се прибереш тази вечер — отсече студено и се отправи към асансьора.
Само за няколко минути изгуби и съпруга си, и сестра си. Така завърши нейното „споделяне“ — сякаш беше дала любимата си играчка и я бяха счупили.
