Жана дори не изскимтя. От гърдите ѝ се изтръгна само глух стон, когато тежката маратонка на Кирил се заби в корема ѝ. Моята Жана — дванайсетгодишна немска овчарка, със замъглени от катаракта очи — просто беше дошла да подуши госта. Винаги правеше така. Това беше нейният бавен, миролюбив ритуал за „добре дошъл“.
— Махни тая помиярка! — Кирил погнусено изтърка подметката си в тревата, сякаш козината ѝ беше оставила незаличима следа. — Превърнала си двора в кучкарник, Йоана. Хората няма къде да седнат, а тук животни се мотаят в краката.
Погледът ми се спря на обувките му. Скъпи, от последната колекция, с натрапчиви оранжеви елементи. Кирил обичаше показното — ярко, лъскаво, скъпо. Наскоро беше „пробил“: отвори верига автомивки, купи парцел за търговски павилион и вече се държеше така, сякаш цялата Русенска област му принадлежи.
Димитър, съпругът ми, седеше до него. Беше застинал с вилица във въздуха, на която се крепеше парче домат. Погледна брат си, после мен, после Жана, която бавно се отдръпваше към стъпалата, влачейки задните си лапи.
— Кириле, защо така… — измърмори той. — Стара е. Няма да те закачи.
— Не искам „няма да ме закачи“! Искам да обядвам като хората, без да ми мирише на куче! — Кирил демонстративно бутна чинията си. — Щом не можеш да възпитаваш животни, Йоана, затваряй ги в клетка. Или я приспи — така или иначе няма да изкара дълго.
Не отвърнах. Рядко реагирах веднага, когато вътре в мен започваше да се наслоява тънък, леден пласт. Професията ми ме беше научила на това — картите, кадастрите, границите не се променят от викове. Променят ги документите.
Коленичих до Жана направо в прахта. Под пръстите ми тялото ѝ трепереше под оредялата козина. Старата месингова тока на нашийника проблесна на слънцето. Внимателно опипах ребрата ѝ — изглеждаха здрави. Тя близна дланта ми — топло, грапаво, доверчиво.
— Йоана, стига си се вцепенила — вече наливаше вино Кирил. — Ела, че ще изстине. Да не си се засегнала? Това е просто куче. Между другото, Димитре, прегледа ли документите за парцела на Иркутския път? Започнах оградата.
Димитър кимна, без да среща очите ми.
— Да, гледах ги. Май всичко е наред.
Изправих се бавно. Нещо в главата ми щракна. Иркутският път. Парцел 74-бис. Познавах този район до последния сантиметър. Преди три месеца отделът ни прави проверка на червените линии там.
— Кириле — казах спокойно, почти безцветно, — оградата по фасадата ли я вдигаш, или си изнесъл към платното?
Той се подсмихна самодоволно.
— Какво изнасяне, Йоана? Тихомълком си „приших“ три декара. Пустееща общинска земя, никой не я гледа. Председателят на кооперацията си затвори очите срещу бутилка коняк. Павилионът ще стане метър и половина по-широк. Това са пари, разбираш ли?
— Разбирам — кимнах. — Приходите са важни.
Дори не подозираш колко важни са точно сега, помислих си.
Кирил продължи да се хвали как заобикаля строителните норми, как „има хора“ в общината и как скоро няма да е просто павилион, а цял търговски комплекс. Говореше високо, размахваше ръце, а оранжевите отблясъци на обувките му проблясваха пред очите ми като предупредителни светлини.
Димитър пригласяше. Винаги го правеше. Кирил беше „успелият“, „смелият“, а ние с Димитър — обикновени служители на заплата.
— Жана, ела — повиках тихо.
Тя се изправи несигурно, все още разтреперана. Влязохме вътре. Затворих вратата и откъснах ушите си от дрънченето на прибори и самодоволния, тежък смях на Кирил.
В кабинета беше прохладно. Извадих лаптопа от чекмеджето, включих го и изчаках екранът да светне, докато в мен ледът вече се подреждаше в ясни, точни координати.
