Пръстите ми бяха спокойни, без и следа от треперене. Влязох в защитената кадастрална система, до която имах достъп не само служебно, а и като лицензиран инженер по устройствено планиране.
Парцелът на Кирил. Идентификатор 18:45:0300012:517.
Активирах различните слоеве – последна сателитна снимка, действащия общ устройствен план на Русе и най-съществения пласт – териториите със специален режим на ползване.
Взирах се в екрана дълго. Пет минути. После още толкова.
На пръв поглед Кирил имаше право – мястото изглеждаше като обикновена запусната площ. Но имаше нещо, което му убягваше. Под онези „приобщени“ към имота триста квадрата, точно там, където вече бе излял бетонната основа за разширението на фасадата, минаваше резервен колектор с високо налягане. И то не какъв да е – ключов възел на ВиК мрежата, положен още през седемдесетте години. От общите карти бе изчезнал, но в специализираните архиви стоеше отбелязан.
А този възел попадаше в охранителна зона, където всякакво строителство не е просто административно нарушение, а основание за наказателна отговорност при евентуален инцидент.
Затворих лаптопа.
„Запуши си кучето“ – отекна в съзнанието ми.
Погледнах към Жана. Беше се свила на килимчето и дишаше тежко насън.
Следващите четири месеца за мен се превърнаха в тренировка по самообладание. Почти всяка неделя Кирил ни навестяваше. Носеше скъпо уиски, разказваше с възторг как „дворецът“ му край Иркутския път расте с дни и неизменно подхвърляше някоя двусмислена реплика по адрес на Жана.
— О, още ли е на този свят? — подмяташе, минавайки покрай нея. — Йоана, вземи ѝ поне витамини. Гледай я — като призрак се мотае. Ако искаш, ще я закарам при ветеринар… за последната инжекция. Плащам аз.
Димитър се смееше. За него това беше „мъжкарски хумор“. Аз отвръщах с тънка, учтива усмивка.
— Благодаря ти, Кирил. Ще се оправим.
Сами, мислех си, докато в чантата ми лежеше флашката с доклада, който изготвях вечер след работа.
Позицията ми в общинското управление по архитектура не означаваше само да наблюдавам процесите. Даваше ми възможност да насочвам проверките. В интернет обичат да пишат как някоя героиня „случайно се натъкнала на документ“. В действителността случайности няма — ти създаваш предпоставките и документът сам идва при теб.
В средата на октомври в Русе стартираха планирани инспекции за съответствие на застрояването с предназначението на земята. Списъкът с обектите мина през мен. Иркутски път, имот 74-бис, заемаше първата позиция. Аз обаче не отидох лично. Изпратих Орлин — млад инспектор, амбициозен и неподкупен, току-що преминал от прокуратурата в общината.
— Орлин, огледай всичко детайлно — казах му, подавайки папката. — Постъпил е анонимен сигнал през портала за електронни услуги. Говори се за навлизане в червената линия и строеж в охранителна зона на подземни комуникации.
Той кимна, очите му светнаха. За него това беше професионално предизвикателство. За мен — възмездие.
Същата вечер Кирил нахлу у дома без предупреждение. Лицето му беше алено, почти пурпурно. Пулсиращата вена на слепоочието му заплашваше да се пръсне.
— Представяш ли си?! — изкрещя, хвърляйки папка с протокола върху масата. — Някакъв хлапак в униформа пристига с уреди и започва да мери! С далекомер! Твърдят, че съм стъпил върху колектор! Йоана, ти нали работиш в архитектурата — направи нещо! Обади се където трябва!
Димитър се суетеше, подаваше му вода.
— Спокойно, Кириле, ще се изясни. Йоана, може ли да се преразгледа? Да не е станала грешка?
Плъзнах папката към себе си и отворих документа. Орлин бе действал безупречно: навлизането в общинска територия беше точно 3,2 метра. Но по-лошото — основата на павилиона покриваше ревизионната шахта на резервния колектор. Това означаваше едно: юридически край на обекта.
— Грешка? — прелиствах бавно страниците. — Не, Кирил. Всичко е коректно. Виж тук — подпис на кадастралния инженер. А тук е становището на ВиК.
Той стисна зъби, пръстите му се впиха в ръба на масата, а въздухът в стаята натежа преди да избухне отново.
