— Теодоре, сигурен ли си, че изобщо няма как да дойдеш? Дори по-късно, поне за час… — Милена Бургаска бе застанала на прага на спалнята и стискаше кутията с подаръка толкова силно, сякаш се боеше да не го изпусне. — Ще бъдат всички. Мама наистина разчита да те види. Гергана Огнянова ще дойде със съпруга си — той дори питал за теб, имал някакъв проект за превод. А и отдавна не сме се събирали така. Това не е просто кафе между другото. Това е юбилеят на мама. Кръгла годишнина.
Теодор Балкански закопчаваше бавно копчетата на маншетите си. Бялата му риза беше чисто нова — снежнобяла, елегантна, от онези, които се обличат само при специални поводи.
— Милена, казах ти вече — тази вечер имам среща с чуждестранни клиенти. Подобен шанс не се появява всеки ден. Те нямат време през седмицата, свободни са единствено през уикенда.
Тя кимна без възражение. Обяснението звучеше логично. За преводач контактите означаваха бъдещи договори, сигурност, доходи. И все пак нещо в гърдите ѝ се сви, когато той се обърна към огледалото и, преди да сложи часовника си, задържа поглед върху китката си.
Там, леко избледнял, стоеше черен йероглиф — „честност“. Беше си го татуирал на първата им годишнина, когато беше убеден, че изборът му е завинаги. Тогава сам каза: „За да помня откъде тръгнахме — вярност и преданост до край“.
Милена още тогава си помисли, че на нея подобни напомняния не са ѝ нужни. Как би могла да забрави съвестта си? Но жестът му ѝ се стори трогателен — малко детински, малко наивно романтичен.
Споменът я връхлетя — как беше прокарала пръст по мастилените линии и тихо прошепнала:
„Честността не е дума. Тя е обещание.“
А сега той гледаше същия знак така, сякаш му напомняше за нещо досадно, почти като петно върху кожата.
— Тази риза не я облече дори когато ходихме на театър — отбеляза тя едва чуто.
Теодор нахлузи сакото си и отвърна разсеяно:
— Пазех я. Но май е време за промяна. Човек се изморява от старите неща.
Извади от кутията лъскави, скъпи обувки и ги обу прибързано.
Стъпките му отекнаха по коридора глухо и чуждо. Милена приседна на ръба на леглото, без да пуска подаръка от ръцете си. Той си тръгна, без да попита какво е избрала за майка си. Дори не я целуна за довиждане — както правеше преди.
На празненството присъстваха почти всички роднини. Всеки я попита къде е Теодор, дали всичко е наред. Милена се усмихваше уверено — и сякаш самата тя вярваше в думите си.
— Работи много. Старае се за нас…
Минаха няколко седмици. Теодор започна да се прибира още по-късно.
— Подписах изгоден договор. Работата е в изобилие. Може да замина в командировка за седмица-две — каза една вечер.
Тя прие новия му график без протест. Свикнала беше да му вярва.
За щастие Милена имаше свое занимание — работа, която едновременно ѝ носеше доход и удоволствие, запълваше свободните ѝ часове и не ѝ позволяваше да потъва в самота. Именно в една такава вечер ѝ се обади колежката ѝ Силвия Филипова.
— Миленче, имам спешна поръчка. Някаква дама — уж не писателка, но иска да участва в конкурс със свой ръкопис…
