— …не писателка, но иска да участва в конкурс със свой ръкопис — обясни Силвия Филипова. — По-скоро излива душата си. Текстът е слабичък, направо суров, но жената плаща добре. Ще се заемеш ли?
— Какъв жанр? — попита Милена Бургаска, като инстинктивно отвори календара си.
— Любовни фантазии. От онези, които интернет прелива. — Силвия тихо се засмя. — Няма да ти храни егото, но ще напълни сметката. А и честно казано — ако някой не го редактира, и го пусне така, читателите ще получат колективен шок от правописа. Ти умееш да превръщаш и най-неоформения текст в нещо четивно. Какво ще кажеш?
— Изпрати го. Ще го прегледам и ще реша — съгласи се Милена.
Парите не ѝ бяха спешно необходими. По-скоро търсеше занимание — нещо, което да държи ума ѝ буден. Понякога зад тромавите изречения на самоук автор се криеше силна идея, диамант в необработен вид. А Милена имаше усет да открива именно такива зрънца стойност.
Скоро на екрана проблесна нов имейл със заглавие: „Редактиране на ръкопис за конкурс“. Тя отвори прикачения файл и след първите абзаци едва сдържа раздразнението си. Грешки във всяко изречение, дървени диалози, объркани времена — сякаш текстът беше нахвърлян в паника за една-единствена нощ.
„Любов отвъд клишетата…“ — започваше романът.
Милена неволно се намръщи. Пръстът ѝ почти натисна „изтрий“, но нещо я спря.
Авторът беше посочен като „Калина Маришки“. Без биография, без фамилия в пълен вид, без следа към социални мрежи. Само инициали и мълчание. Вероятно псевдоним — маска срещу евентуална критика. Подобни ръкописи често идваха от мечтателки с амбиция, но без техника, които предпочитаха да се скрият зад измислено име.
Милена се облегна назад. Колеба се известно време дали да откаже, но професионалното ѝ любопитство надделя. Предизвикателството я изкушаваше.
Все пак отложи работата за сутринта — вечерта сестра ѝ се обади с неотложен въпрос и разговорът продължи по-дълго от очакваното.
На следващия ден, щом отвори файла отново, в кабинета влезе Теодор Балкански. Погледът му попадна върху монитора и той внезапно спря.
— Това откъде се взе? — гласът му прозвуча по-рязко, отколкото обикновено.
— Какво? — Милена се обърна учудено.
Той пристъпи по-близо и се втренчи в текста.
— Кой ти го изпрати?
— Силвия. Нова клиентка ѝ е дала ръкописа. Защо?
Теодор отмести очи, но напрежението в лицето му остана.
— Видях само първите редове. Пълно е с елементарни грешки. Това е под нивото ти. Защо изобщо ще си губиш времето?
— Още не съм решила окончателно — отвърна тя, макар вече да беше приела поръчката.
— Откажи се. Няма смисъл да си пълниш главата с евтини любовни истории. По-добре ми направи кафе. От сутринта съм гладен.
Той я хвана леко за ръката и почти я изведе към кухнята. Реакцията му я изненада — напоследък закусваше сам, без да я безпокои.
Милена, все още озадачена от внезапния му интерес към работата ѝ, започна да подрежда масата за закуска, опитвайки се да подреди и мислите си.
