Докато довършваше сервирането, Теодор Балкански обикаляше из апартамента неспокойно, отваряше чекмеджета, проверяваше телефона си, сякаш закъсняваше за нещо изключително важно.
— Добре, ти се приготвяй за офиса, а аз ще се захвана с работа — каза тя накрая, опитвайки се да звучи спокойно.
— Каква работа? Нали приключи с редакциите? — стрелна я той с поглед.
— Ами… онзи ръкопис. Само да го отворя… Чакай малко, къде е файлът?
— Изтрих го. Писах на Силвия Филипова, че няма да се занимаваш с подобна безсмислица — отвърна той невъзмутимо и посегна към чашата си с кафе.
Милена Бургаска го изгледа в недоумение. За миг дори не намери думи. Само сви рамене, но в гърдите ѝ вече се надигаше тревога. Представи си как Силвия вероятно звъни и се чуди какво става.
Щом входната врата се затвори след Теодор Балкански, тя веднага грабна телефона.
— Нямам представа какво му стана тази сутрин — започна бързо. — Поемам ръкописа. Изпрати ми го отново, моля те.
— Чудех се дали не си сменила настроението — измърмори Силвия. — Веднъж „да“, после „не“… Малко неловко стана пред клиентката.
— Познаваш ли я изобщо?
— Не лично. Но държеше точно ти да поемеш текста. Явно някой от познатите ѝ пише под псевдоним.
Файлът пристигна след минута. Милена го възстанови и продължи оттам, докъдето беше стигнала. С всяка следваща страница усещаше как историята я поглъща — не само със сюжета си, а с нещо много по-лично и смущаващо.
Главният персонаж, обозначен само като „Т.Б.“, беше преводач с блестящ немски, английски и дори китайски език — факт, който не пропускаше да изтъкне. Авторката подчертаваше колко се гордее той с това и дори споменаваше татуировка с йероглиф на лявата му китка.
— Колко странно съвпадение… — прошепна Милена.
Героят сякаш беше изваден от живота ѝ. Приличаше на Теодор до последния детайл. За секунда ѝ мина абсурдната мисъл, че може би именно той е написал романа за някакъв конкурс, а после, засрамен, е решил да го изтрие.
Но четенето продължи и съмнението ѝ прие друга посока. Ако текстът бе негов, защо централната женска роля не носеше нейното име, а това на непозната — Калина Маришки?
Калина в книгата бе безумно влюбена в Т.Б. Срещите им бяха описани подробно — от първия плах допир до нощите, изпълнени със страст. Героинята не се измъчваше от факта, че мъжът ѝ е женен. Напротив — тя изпитваше открита ненавист към съпругата му и тръпнеше в очакване на тайните им срещи в хотел „Китай“.
При това име Милена замръзна. Теодор неведнъж беше споменавал този хотел — конференции, изложби, служебни събития. Понякога оставал да пренощува, когато „ангажиментите се проточат“.
Сърцето ѝ заблъска болезнено.
Колкото повече четеше, толкова повече разпознаваше дребни, уж незначителни подробности. Шегите, които той казваше само на нея. Малките им навици — чашата вода след кафето, маниакалната проверка дали осветлението е изгасено, дори когато напускат хотелска стая. И онези думи, които ѝ шепнеше в тъмното: „Ти си моят въздух.“
Фраза, която някога я караше да се чувства обичана, сега стоеше отпечатана върху страницата — отправена към друга жена.
Милена седеше до прозореца, притиснала разпечатаните листове в ръцете си. Погледът ѝ се замъгляваше, мислите ѝ се разпадаха. Правописните грешки, заради които обикновено би се ядосала, вече нямаха значение. Истинският ужас не беше в стила на текста, а в прозрението, че това не е плод на въображение. Това приличаше на изповед — прикрита, но съвсем реална.
Малко по-късно се чу звукът от входната врата.
