Вратата се отвори и в антрето се чу тежката стъпка на Теодор Балкански. След миг той вече седеше в креслото срещу нея, скован, с напрегнати рамене. Очите му безпогрешно се спряха върху разпилените листове.
— Значи все пак си я прочела? — в гласа му прозвуча раздразнение, примесено с тревога.
— Разбира се — отвърна Милена спокойно. — Това е професията ми. Когато поема ангажимент, го изпълнявам. Дори някой да е решил вместо мен, че не бива да виждам съдържанието.
Теодор се наведе напред, сякаш търсеше думи, които не идваха.
— Милена…
— Защо точно тя? — прекъсна го тя. — Само това ми кажи. Без оправдания. И без лъжи.
Той замълча. Погледът му се плъзна по пода, после към прозореца. След няколко безкрайни секунди стана и излезе, без да изрече нищо.
Какво бушуваше в нея, трудно би се описало. За да овладее треперенето си, Милена посегна към успокоителните и легна, макар сънят да не идваше лесно. Ръкописът, който до вчера беше просто работа, вече се беше превърнал в доказателство. Интуицията ѝ нашепваше, че авторката — и новата жена в живота на съпруга ѝ — не е действала случайно. Да изпрати подобен текст на законната съпруга означаваше едно: целта е да нарани.
На сутринта телефонът ѝ звънна. Непознат номер.
— Слушам?
— Милена Бургаска? Обажда се Калина Маришки. Намерих координатите ви чрез общи познати. Започнахте ли редакцията?
— Да… — гласът ѝ прозвуча пресипнал. — Само да попитам — това автобиография ли е?
Кратка пауза. После тих смях.
— А вие как мислите?
Сърцето ѝ се сви.
— Защо ми изпратихте това?
— Защото заслужавате да знаете с кого делите дома си. Теодор Балкански никога нямаше да ви признае. Уморих се да чакам да се раздели с вас по „цивилизован“ начин. Сега поне всичко е ясно. Можете да изтриете файла, да го унищожите — както намерите за добре.
— Ще го издам под вашето име. В конкурс за най-безсрамна изповед — процедѝ Милена.
Отговор не последва. Връзката прекъсна.
Тя остана втренчена в тъмния екран. Вътре беше пусто — нито сълзи, нито гняв. Само празнота.
Отвори отново документа. Прочете сцената, в която героят, обозначен с инициал „Т.“, обяснява, че обича и съпругата си, и любовницата си — просто „по различен начин“. Сякаш чувствата са чорапи, които можеш да подредиш по чекмеджета.
Късно вечерта Теодор се върна да събере част от вещите си. Милена го чакаше будна.
— Кажи нещо. Каквото и да е.
Той гледаше покрай нея.
— Не исках да разбереш така. Мислех, че ще отмине… че ще се подреди от само себе си.
— Като настинка? — изсмя се тя горчиво.
— Съжалявам…
— Може и да простя някой ден. Но татуировката, която любимата ти описва с такъв възторг, по-добре махни. Защото почтеността ти е точно толкова, колкото истинска сметана има в евтиния сладолед — нула процента.
Той несъзнателно придърпа ръкава си надолу. Думата „почтеност“ явно го ужили.
Скоро след това си тръгна окончателно. Последва развод.
С Калина нещата също не потръгнаха. Недоверието я гризеше — щом веднъж е изневерил, защо да не го направи пак? Връзката им се разпадна почти толкова бързо, колкото беше започнала. Остана само ръкописът — свидетелство за една грозна история. Може би някой ден ще види бял свят, но редакторът му със сигурност няма да бъде Милена Бургаска. Тя вече има по-важна задача — да напише собствената си любовна история. Без гръмки декларации. Но този път — истинска и завинаги.
