Макар и с вътрешно нежелание, на Ванеса Огнянова ѝ се наложи да покани гостенките да се настанят удобно. По принцип тя беше приветлив човек и обичаше да посреща хора, но само когато посещението беше уговорено предварително. Не понасяше изненадите на прага си.
Затова и близките ѝ винаги се обаждаха отрано — уточняваха ден и час, за да има време да приготви нещо, да подреди, да се настрои. Сега обаче положението беше различно — далечни роднини буквално се изсипаха без предупреждение и дори сами си поискат да седнат на масата. Нямаше как да откаже.
И естествено, обещанието за „по една“ сарма се оказа празни приказки. Чиниите бързо се изпразниха, а в тенджерата остана съвсем малко. Това натъжи Ванеса — беше стояла близо два часа пред печката след работа, само за да приготви любимото ястие на Велизар Балкански.
За разлика от нея, Ясмина Богданова и Нели Вълкова изглеждаха напълно безгрижни. Те се държаха свободно, сякаш са у дома си, и бързо се разположиха удобно в хола.
— Хубаво сте се уредили тук — подхвана Ясмина веднага след вечерята, отпускайки се в коженото кресло.
— Какво имаш предвид? — попита Ванеса предпазливо.
— Апартаментът ви е чудесен. Ремонтът личи, че не е евтин, а и мебелите си ги бива — отбеляза тя, прокарвайки ръка по облегалката.
— Постарали сме се — отвърна кратко домакинята.
— Чух, че имате собствена фирма?
— Да, малък семеен бизнес.
Ясмина се усмихна многозначително.
— Айде стига скромност. Светлана Валентинова ми каза, че работата ви върви повече от добре. Като гледам обстановката, явно не е преувеличила.
Ванеса усещаше, че разговорът не е случаен. Въпросите звучаха твърде насочено. Вътрешният ѝ глас подсказваше, че това не е просто любопитство. И не сгреши.
— Нели, харесва ли ти тук? — обърна се Ясмина към дъщеря си.
— Много — отвърна момичето с ентусиазъм.
— Прекрасно. Ванеса, мислех си нещо… Вие имате три стаи, нали? Просторно е.
— Да, така е. И какво от това? — попита тя, усещайки, че същинският въпрос тепърва предстои.
