— Какво точно искаш да кажеш? — отвърна Ванеса, вече нащрек.
В този миг тя окончателно се убеди, че разговорът върви в посока, която не ѝ харесва. Подозренията ѝ започнаха да се подреждат в ясна картина.
Ясмина въздъхна театрално и махна с ръка.
— Ще говоря направо. Нели реши да кандидатства в техникума по хранене и търговия тук, в града.
— И? — гласът на Ванеса стана по-хладен.
— Помислих си, че най-разумното е да остане при вас. Живеете в центъра, всичко ѝ е на пешеходно разстояние.
За миг Ванеса онемя. Думите увиснаха във въздуха, а тя се запита дали правилно е чула.
— Ясмина, това сериозно ли го казваш?
— Разбира се. Не изглеждам ли сериозна? И за Нели ще е удобно, и аз ще съм спокойна. Няма да ви пречим.
До този момент Ванеса се стараеше да запази учтив тон, но нахалството вече преминаваше всякакви граници.
— Това няма как да стане.
— Как така „няма как“?
— Съвсем буквално. Няма да живее тук.
— Значи ни отказваш?
Ванеса пое дълбоко въздух.
— Ще бъда откровена. С Велизар имаме свое семейство и свой дом. Не желаем да настаняваме други хора постоянно при нас.
Ясмина рязко се изправи от креслото, лицето ѝ пламна.
— Други хора ли? Ние сме ви роднини!
— Роднинството не означава, че сме длъжни да поемем подобен ангажимент. Едно е да дойдете на гости, съвсем друго — да се нанесете за неопределено време.
— Добре тогава, къде да живее тя?
Ванеса бе смаяна не толкова от въпроса, колкото от държанието — и то в собствения ѝ дом. Да, знаеше, че Ясмина и Нели идват от малко населено място. Но ако планираш да учиш и да се установиш в голям град, първо осигуряваш покрив над главата си, вместо да разчиташ на роднини, които не са ти задължени.
— Варианти има много. Може да се наеме квартира.
Ясмина изсумтя презрително.
— Лесно ти е да го кажеш… Виждала ли си какви са наемите?
— Запозната съм, но това е центърът на града, цените тук са такива — отвърна спокойно Ванеса, без да подозира, че спорът тепърва ще се разгаря.
