Ванеса Огнянова очакваше съпруга си да се прибере от работа. На котлона къкреха току-що приготвени сарми – любимото ястие на Велизар Балкански. Той можеше да ги яде с дни и никога не му омръзваха. Затова и този път тя реши да му направи малка изненада и да го зарадва след дългия работен ден.
Изведнъж звънецът прониза тишината. Ванеса се сепна. Защо ли Велизар би звънял? Обикновено отключваше сам – така беше по-удобно и за двамата. Тя надникна през шпионката, но образите отвън не ѝ бяха познати. Пред вратата стоеше непозната жена, а до нея – момиче на около петнайсет години.
— Кой е? — попита тя предпазливо.
— Ванеса, аз съм, Ясмина. Не ме ли позна?
„Коя пък е тази Ясмина?“ — мина ѝ през ума. Въпреки колебанието отключи. Щом я наричаше по име, значи не беше съвсем случайна.
— Извинете, но не мога да Ви разпозная. Сигурна ли сте, че търсите мен?
— Как така не ме помниш? Ясмина Богданова! Като бяхме на осем, играехме на „стражари и апаши“ при баба на село.
Тогава споменът проблесна. Да, имаше такава далечна роднина. Просто годините мълчание бяха изтрили лицето ѝ от паметта.
— О, вярно… Не те познах. Значи ще забогатея, така казват.
— Дано! Точно това ни трябва, нали, Нели? — усмихна се тя към момичето.
По-късно стана ясно, че Нели Вълкова е нейната дъщеря.
— Е, ще ни поканиш ли вътре?
— Заповядайте.
Още с влизането Нели подуши въздуха и възкликна:
— Колко апетитно мирише!
— И на мен вече ми къркори стомахът — засмя се Ясмина и без притеснение се насочи към кухнята, оглеждайки внимателно жилището.
— Умирам от глад… Няма ли да ни почерпиш? Какво готвиш?
— Сарми. Само че не са много. Велизар всеки момент ще се прибере гладен.
Ясмина махна с ръка и се разсмя.
— Спокойно, няма да ги изядем всичките. Не сме чак такива лакомници. Дай ни поне по една.
Ванеса се поколеба, но нямаше как да откаже, и в крайна сметка ѝ се наложи да ги покани да седнат и да сложи чинии на масата.
