Двеста четиридесет и осем дни — толкова време делях един покрив с Йоана, сестрата на съпруга ми Калин. Всеки от тези дни се усещаше като бавно стържене на шкурка върху жива рана. Същата година зимата в Пловдив беше пронизващо студена, а двустайният ни панелен апартамент в покрайнините приличаше на тясна кутия, напоена с натрапчивия ванилов парфюм на Йоана и постоянната миризма на загорели картофи, които тя хвърляше в тигана, когато я мързеше да си поръча храна.
Работех като реставратор във фондовете на историческия музей. Светът ми се състоеше от фини четки, лупи и тишината на архивните помещения. Калин често се шегуваше с моята „прашна романтика“, но Йоана не си правеше труда дори да се шегува — тя ме гледаше с открито пренебрежение. За нея, ослепителната блондинка от „топ маркетинга“ (в действителност оператор по телефонни обаждания в голяма IT фирма), аз бях просто досадно допълнение към брат ѝ.
— Елица, погледни се само — подхвърли тя една вечер, влизайки в кухнята, докато разпределях запеканката в чиниите. — Пак ли този сив жилет? На трийсет и две си, а изглеждаш като собствената си прабаба. Осъзнаваш ли изобщо каква вечер е?
— Обикновен четвъртък — отвърнах спокойно, без да я поглеждам. Вътре в мен обаче клокочеше добре познатият вулкан, за който никой не подозираше. Мълчанието ми беше броня.
— За теб може и да е обикновен! — тя се завъртя демонстративно, оправяйки късата си рокля в електриково синьо. — А в „СибТехно“ празнуваме десет години. В „Гранд Хол“! Самият Радославов ще присъства.
Калин, появил се по раздърпани анцузи, само изсумтя.
— Йо, внимавай с Радославов. Стар кадър е, не обича лекомислието.
— Ох, стига, Калине — махна с ръка тя и внезапно впери поглед в шията ми. По-точно в празното място над деколтето на домашната ми тениска. — А онова твое колие? Старото, със сините камъни и странната плетка. Нали го почистваше миналата седмица?
Студ премина през мен. Колието на баба ми. Не просто украшение, а семейна реликва — изработено в началото на миналия век от неизвестен майстор. Потъмняло сребро и плътносини сапфири, които на приглушена светлина изглеждаха почти черни.
— В кутията е. В спалнята — казах кратко.
— Ще стои страхотно с роклята ми — приближи се тя, обгръщайки ме със сладникавия си аромат. — Дай ми го за тази вечер. Само веднъж. За какво ти е да събира прах? Ти така или иначе не го носиш с тези безлични дрехи.
— Не, Йоана. Скъпо е и е крехко. Не го давам.
Очите ѝ се присвиха, а изражението ѝ се втвърди.
— Жал ти е, така ли? За родна сестра на мъжа ти? Калине, чуваш ли я? За нея не съм семейство!
Съпругът ми въздъхна, вперил поглед в чинията си.
— Ели, не бъди дребнава. Нека го сложи за вечерта. Йоана ще внимава.
— Казах не — гласът ми беше тих, но ръката, с която държах лопатката, леко потрепери.
Най-горчивото при съжителството с роднините на мъжа ти е, че винаги те изкарват скъперница. Ти си тази, която „стиска“, „не споделя“, „пресмята“. А те са щедрите, на които им трябва „само за една вечер“.
До излизането ѝ усещах бодливия ѝ поглед по гърба си. Йоана тряскаше врати, разхвърляше козметика в антрето и съскаше на Калин нещо за „беднячка с претенции“. Малко преди входната врата да се хлопне, чух:
— Аз съм по-красива, на мен повече ми отива!
Поех си дълбоко въздух. Вулканът утихна, оставяйки след себе си горчива пепел. Калин се настани пред телевизора да гледа футбол, а аз се заех с чиниите. Водата шумеше равномерно и за миг си внуших, че всичко е приключило.
Но някакво неспокойствие не ми даде мира. Подсуших ръцете си и отидох в спалнята. Дървената кутия стоеше върху скрина, покрита със салфетка. Познавах всяка драскотина по капака ѝ. Докоснах студеното дърво и повдигнах капака.
Вътре — празно.
Кадифената подложка, върху която сутринта лежеше сребърната плетеница със сапфири, сега светеше в обидна белота. Йоана не го беше „взела назаем“. Беше го отмъкнала, докато бях в кухнята.
Тялото ми се разтрепери и се отпуснах на леглото. Това не беше просто бижу. От вътрешната страна на централния медальон имаше гравюра — детайл, който не можеше да остане незабелязан за онзи, който знае къде да погледне.
