…онзи, който знае къде да погледне. А който знаеше — нямаше как да се заблуди.
— Калине! — изхвръкнах в хола, без да усещам как гласът ми трепери. — Тя го е взела. Сестра ти ми открадна колието!
Той дори не си направи труда да се обърне. Погледът му остана залепен за телевизора, където футболистите тичаха по терена.
— Хайде стига, Елица. Ще ти го върне след няколко часа. Защо правиш драма от нищо?
— Нямаше право да рови в нещата ми! Това е спомен от мама! И освен всичко друго — това си е кражба!
— О, започна се… — изсумтя той и намали звука само колкото да ме чува. — Изпий нещо за нервите. Вечно преувеличаваш. Сложила една огърлица, голяма работа.
Гледах тила му — толкова познат и толкова чужд в този миг. Осъзнаването дойде рязко: в този дом аз бях фон. Моите чувства, моите граници, моите спомени — те нямаха тежест. Съществувах като удобство: готвя, подреждам, мълча и понасям Йоана.
Тогава реших — няма да чакам.
Знаех къде е фирменото тържество. „Гранд Хол“ се намираше на двайсетина минути път. Не възнамерявах да вдигам скандал. Исках единствено да си взема своето. Не подозирах обаче, че Радославов, генералният директор на „СибТехно“, не е просто строг човек от старата школа. Нито че помни това колие по-добре, отколкото самата Йоана.
Ръцете ми трепереха, докато нахлузвах ботушите. Калин подвикна нещо след мен, но думите му се изгубиха. В съзнанието ми ехтеше единствено репликата на Йоана от коридора: „Аз съм по-красива.“
Красота без достойнство е лъскава опаковка на празна кутия. А тази вечер кутията щеше да бъде отворена.
Таксито ме остави пред осветения вход на „Гранд Хол“. Огромни стъклени врати, униформени портиери, редица скъпи автомобили. Застанах на тротоара в старото си палто, преправяно вече два пъти, и се почувствах оголена, сякаш всички погледи са вперени в мен. Вятърът пронизваше яката ми, но вътре в мен бушуваше огън.
Да се промъкна покрай охраната се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Залата гъмжеше от хора — една жена в скромни дрехи не направи впечатление никому. Вероятно ме взеха за част от обслужващия персонал или за закъснял куриер. Пространството бе обляно в топла златиста светлина, въздухът миришеше на скъп алкохол и тежки мъжки парфюми.
Скоро я видях.
Йоана стоеше в центъра на малка група, държеше фин коктейлен бокал и се смееше високо. Роклята ѝ — ярко електриково синя — проблясваше дръзко, но погледът ми бе прикован в шията ѝ. Там, върху бялата кожа, искряха моите сапфири. Под кристалните полилеи камъните изглеждаха дълбоки и почти живи.
— Йоанче, това колие е невероятно! — възкликна жена в розово. — Истински винтидж, нали? Страхотна изработка!
— Да — отвърна тя с небрежно повдигане на рамо, при което медальонът леко се залюля. — Семейна ценност е. Предава се от прабаба ни по женска линия. Безумно скъпо. Дори се колебаех дали да го сложа, но Радославов държи всички да сме в пълен блясък.
Стиснах юмруци зад колоната, ноктите ми се впиха в дланите. Семейна ценност? Покойната Тодорка, нейната прабаба, бе прекарала живота си в текстилна фабрика и носеше единствено медна халка — същата, която Калин заложи преди пет години.
Най-подлото в лъжата е, че звучи уверено. Истината обикновено е тиха и не се натрапва.
Тръгнах към нея. Стъпка след стъпка. Старите ми ботуши приглушено отекваха по лъскавия паркет. Когато ни деляха не повече от четири метра, тя ме забеляза. Чашата ѝ потрепери, капка розова течност се разля по пръстите ѝ.
— Ти… какво правиш тук? — изсъска тя, бързо откъсвайки се от компанията и пресрещайки ме до масата с хапките. — Полудяла ли си? Прибирай се веднага, излагаш ни!
— Свали го — казах тихо, без да повишавам тон. Вътрешно кипях. — Сега. Върни ми го и ще си тръгна.
— Моля? — изправи се тя още по-високо върху тънките си токчета. — На мен ми стои сто пъти по-добре. И Калин няма нищо против. Ние сме семейство, всичко е общо. Изчезвай, преди да повикам охраната. Миришеш на нафталин, Елица. Не ми разваляй вечерта.
Обърна ми гръб демонстративно и отново разля усмивка към приближилите се мъже. Аз останах неподвижна. Усещах как в мен се надига вулкан, но не възнамерявах да крещя. Знаех какво има на обратната страна на медальона — и това беше достатъчно.
Точно тогава музиката стихна и към микрофона излезе…
