…към микрофона излезе Радославов.
Висок, побелял, с онзи пронизващ поглед на човек, който разчита хората като отворена книга. Симеон Петрович Радославов произнесе кратко слово за изминалото десетилетие — за растежа, за преодолените кризи, за екипа. Говореше стегнато, без излишен патос. После слезе от сцената и започна да се ръкува със служителите, разменяйки по някоя дума с всеки.
Йоана сякаш заживя в друг ритъм. Изправи рамене, повдигна брадичка и дискретно намести колието така, че централният медальон да легне точно в извивката на деколтето ѝ. Очите ѝ блестяха в очакване. Радославов се придвижваше бавно, кимаше ту наляво, ту надясно. И спря пред нея.
— Добър вечер, Симеон Петрович — пропя тя и леко се поклони. — Прекрасно събитие, нали?
Той ѝ отвърна с учтива усмивка, готов да продължи нататък, когато погледът му се закова върху шията ѝ. Замръзна. Усмивката се стопи, а на мястото ѝ се появи съсредоточеност, почти сурова.
— Извинете… — направи крачка напред, навлизайки в личното ѝ пространство. — Откъде имате това бижу?
Йоана разцъфна, приела въпроса за комплимент.
— Семейна ценност е, Симеон Петрович. Останало ми е от баба ми — тя беше от стар род. Парижка изработка, ръчна работа, единствено по рода си…
Той не реагира на думите ѝ. Лицето му се втвърди. С върховете на пръстите си повдигна медальона и го обърна леко.
— От стар род, казвате? Йоана… бащиното ви име?
— Викторова — прошепна тя, вече пребледняла.
— Йоана Викторова, това колие има добре документирана история. Познавам всяка негова линия. От години подпомагам реставрацията на музейните фондове и се интересувам от миналото на нашия край.
В залата настъпи такава тишина, че се чуваше как мехурчетата в чашите с шампанско пукат. Йоана стоеше неподвижно.
— Изработено е през 1920 година по поръчка на професор Петров за съпругата му — продължи Радославов. — През тридесетте е дарено на музейния фонд, а по-късно, в началото на четиридесетте, върнато на семейството заради особени заслуги. На гърба има гравюра. Би трябвало да знаете какво пише, щом е ваша фамилна реликва.
Устните ѝ се разтвориха, но звук не излезе.
— Има… монограм — измънка тя.
— Не — прекъсна я той рязко. Обърна медальона и прочете на глас: — „На Мария, чиято светлина надминава всеки камък. От признателен Пловдив, 1945.“
После вдигна очи.
— Майка ми се казваше Мария. Беше лекар в евакуационна болница и спаси стотици. Баща ми ѝ подари това колие в Деня на победата. Преди петнайсет години го откраднаха от дома ни при обир.
Цветът на лицето на Йоана стана землист. Коленете ѝ омекнаха, а камъните по шията ѝ затракаха от треперенето ѝ.
— Аз… не знаех… дадоха ми го… — заекна тя.
— Кой ви го даде? — обърна се той към присъстващите. — Кой предаде открадната вещ на тази жена?
Излязох иззад колоната. Ръцете ми вече не трепереха. В мен имаше ледена яснота.
— Това е моето колие, Симеон Петрович — казах спокойно. — Наследих го от баба си, която беше родна сестра на майка ви. Майка ми, Жулиета, често повтаряше, че след войната клоновете на семейството са се разделили и връзката е прекъсната.
Той ме огледа внимателно — старото ми палто, грубите ми от работа ръце.
— Вие сте Елица? Дъщерята на Жулиета? — гласът му омекна.
— Да. А това — кимнах към Йоана — е сестрата на съпруга ми. Взе колието от кутията ми без позволение. Обясни ми, че ѝ подхожда повече, защото била по-красива.
Час по-късно Йоана седеше в кабинета на охраната на „Гранд Хол“, разплакана, с размазан грим, докато полицаите съставяха протокол. Молеше ме да не подавам жалба. Но по-страшни от закона за нея бяха погледите на колегите ѝ. Триумфът ѝ се беше превърнал в публично унижение.
Аз не се прибрах в общия ни апартамент онази нощ. Докато тя даваше обяснения, а Симеон Петрович — моят далечен роднина — мълчаливо пушеше пред входа, аз повиках такси и отидох при единствената си приятелка, Ясмина. Не пролях нито сълза. Вътре в мен беше останала странна, изпепелена пустош — сякаш огънят бе минал и бе оставил след себе си само сива тишина.
