Синята банкнота от две хиляди лева се плъзна по покривката и спря право в лепкавото петно от разлят сок. Хартията мигом пое влагата, потъмня и се смачка, сякаш беше парцал, захвърлен след почистване.
— Вземай ги, хайде — гласът на баща ми, Кирил Димитров, отекна тежко над масата и заглуши звъна на чашите. — Ще ти стигнат за такси. Колата е по-нужна на Мила. Тя е представителното ни лице, тя олицетворява „Столен Град“. А ти… ти толкова заслужаваш!
В луксозната зала на ресторанта настъпи неловка пауза. Дори от кухнята се чу как нещо изтраква по пода. Роднини, доставчици и ключови партньори стояха вцепенени с прибори във въздуха. Майка ми нервно приглаждаше салфетката в скута си и избягваше погледа ми. Мила, по-малката ми сестра, демонстративно въртеше около пръста си ключовете с кожен аксесоар — ключовете от чисто новия бял джип, който преди минути баща ми ѝ подари „за безценния принос към развитието на марката“.
Сведох очи към ръцете си. Колкото и да ги търках преди тържеството, под ноктите още личеше тънка тъмна линия — прах от дърво. Дланите ми бяха грапави и сухи от лакове, лепила и фурнир. Десет години. Цяло десетилетие прекарах в халетата — сред мирис на стружки, спорове с хамали и безкрайно броене на винтове.
Когато баща ми стартира бизнеса, разполагаше единствено със стар гараж и няколко полуразбити машини. Аз издирих майсторите дърводелци, които и днес са гръбнакът на производството. Преди три месеца именно аз подготвих документацията за търга за обзавеждане на новия хотелски комплекс — оставах в офиса до два след полунощ, докато изчислявах всичко до последния детайл.
А Мила… тя приключи преди две седмици курс „Личен бранд в детайли“. Нейният „принос“ се изчерпа с това да боядиса приемната в пудрено розово и да поръча нови визитки с толкова ситен шрифт, че човек трябва да ги разглежда с лупа.
— Татко — положих усилие гласът ми да остане спокоен, — нали си наясно, че аз спечелих търга? Че спецификациите за дървесните видове, сметките за влажност и цялата логистика ги направих аз, а не Мила?
— Ох, Елена, пак ли започваш със своите сметки! — Мила превъртя очи и докосна блестящата си обица. — Таблиците са скучни, това всеки счетоводител може да го направи. Аз изграждам имидж. Татко е прав.
