Точно така, Елена — продължи Мила с хладна усмивка. — Ти си техническата част. Стабилна, надеждна… но това не е нивото, на което се печелят големите пари. Няма да ти падне короната, ако се повозиш в автобуса.
— Стига вече! — Кирил Димитров удари с длан по масата толкова силно, че чашите иззвънтяха. — Престани да завиждаш на сестра си. На двайсет и три тя разбира от маркетинг повече, отколкото ти от всичките си чертежи. Печалбата идва от рекламата, не от това как рендосваш дъските. Разговорът приключи. Вземи пари за такси и се прибирай. Утре в осем товарим първата партида за хотела. Ако закъснееш — неустойките ще са за твоя сметка.
Изправих се бавно. Гърбът ми беше изправен, макар че вътре в мен всичко се беше свило на възел. Не посегнах към банкнотите. Вместо това разкопчах чантата си и извадих тежкия сноп ключове.
— Няма да има товарене, господин Димитров.
Той присви очи; погледът му стана твърд като метал.
— Моля?
— Напускам. От този момент.
Някой се задави с вино. Майка ми тихо изстена и притисна гърдите си.
— Да не си си изгубила ума? — баща ми се надигна, надвеси се над мен. — Имаме договор!
— Ти имаш договор. Аз имам ключовете от сейфа, достъпа до базата с доставчиците и договорките с майсторите. Оставям ги. Служебният телефон също.
Поставих ключовете върху покривката, до влажната банкнота. До тях легна и тънкият черен апарат.
— И колата вземи — добавих спокойно. — На паркинга е. Ключът е на таблото.
Лицето му почервеня.
— Махай се! — изригна той. — Мислиш ли, че ще те моля? Утре ще намеря десет като теб! Да не те видя повече в „Столичен Град“! Ще те видя след седмица как ще се върнеш да просиш аванс!
Не отвърнах. Обърнах се и тръгнах към изхода. Зад гърба ми Мила високо отбеляза:
— Чудесно. Ще наемем истински мениджър с вкус, а не някаква занемарена работничка.
Навън ме посрещна леден дъжд, ситен и безмилостен. Леките ми обувки подгизнаха за секунди, но студът не достигаше до мен. Вътре беше празно — звънтящо, почти спокойно. Повиках такси през личното си приложение и се прибрах в малкия апартамент под наем в края на града.
Цяла нощ останах будна. Не плаках, не обикалях из стаята. Седях в кухнята с изстинала чаша чай и гледах през прозореца към тъмния двор. Имаше нещо, което аз знаех, а Кирил Димитров — не. И точно тази мисъл не ми позволи да затворя очи до сутринта.
