— Тези две хиляди ги изработих още вчера — оставих ключовете върху бюрото пред него.
— Елена, не прави глупости… — гласът му внезапно изгуби сила, раменете му увиснаха. — Там всичко се разпада. Борис Велизаров ми каза, че ако не се върнеш, той и още петима напускат. Още днес. Оказа се, че молбите им стоят в чекмеджетата от месец. Само заради теб са чакали.
— Знам. Вече ми се обадиха — отвърнах спокойно. — И аз вече наех малък хангар в индустриалната зона. Не ни трябват розовите ти стени и измисленият „облик на марката“. Нужни са ни машини и хора, които умеят да работят. Оборудването ще взема на лизинг, а Красимир Ковач ще ни даде дървесина на доверие.
Той ме погледна така, сякаш за първи път ме вижда.
— Значи ограбваш собствения си баща? — прошепна, а в очите му проблесна не гняв, а страх.
— Не. Вземам това, което ти сам захвърли вчера заедно с онази банкнота. Отиди при Мила. Нека ти изгради имиджа на „успешен“ фалит.
Затворих вратата между нас.
…Измина една година.
Стоях насред собствения си цех. Миришеше на прясно рендосано дърво, на восък и на силно кафе. Борис Велизаров, облечен в чист работен гащеризон, обясняваше нещо на младо момче до новата машина. Върху масата бяха разстлани чертежи за поредната голяма поръчка — вече обзавеждахме мрежа частни клиники.
Телефонът ми иззвъня тихо. Съобщение от мама.
„Елена, баща ти продаде фабриката. Парите стигнаха само да покрият дълговете и глобите. Мила замина за столицата — решила да става блогър. Баща ти е на вилата, мълчи по цял ден. Ще дойдеш ли поне веднъж? Да поговорите…“
Поех дълбоко въздух и прибрах телефона. Болката още я имаше, но вече беше притъпена, като стар белег по ръката — спомен от първата ми година в работилницата.
— Елена Петрова! — провикна се Красимир Ковач, влизайки с кашони. — Донесох обкова, онзи от дъб. Къде да го разтоваря?
— Карай го във втория склад, Красимир! — отвърнах и се усмихнах.
Знаех, че няма да отида на вилата. Не от злоба. Просто утре имаме експедиция. И аз отлично знам колко струва всеки стол от тази серия. Както и собствената ми цена.
„Плащай си сама!“ — изкрещя синът и тресна вратата.
Майката остана в кухнята, взирайки се в изстиналия чай. Още сутринта беше получила три известия от банката: „Просрочено задължение“. Отвори стара тетрадка и очите ѝ се спряха на реда: „ОБЩО: 4 044 000“. Петнайсет години. Той така и не разбра.
