— Напълно ли си загубила мярката, Калина? — Мартин Лъвов дори не си направи труда да я поздрави. — Майка ми каза, че вече си звъняла на брокер.
— Майка ти обича да разказва всякакви версии — отвърна тя спокойно, без да се обръща от котлона. — Вчера например обясняваше, че изглеждам като жена с тайна. А може би просто ми е писнало да деля жилище с трима пораснали хора и една свекърва, която влиза без да звъни, сякаш притежава ключ.
Кухнята блестеше като витрина преди празници. Плотът лъщеше, подът беше без прашинка. Във фурната къкреха сарми „на мързеливия“, в тигана се запичаха кюфтета до златисто. В хладилника я чакаше кутия със салата от червено цвекло и копър, на която Калина беше лепнала етикет „Самостоятелна стопанка“. Само тя я ядеше — и това ѝ се струваше символично.
— Само попитах — измърмори Мартин. — Защо бързаш? Нали сме семейство.
— „Семейство“? — тя затвори фурната по-рязко, отколкото беше нужно. — Ти, майка ти и Георги Цветанов? Или и аз фигурирам някъде в този списък?
Той се настани на масата и се вторачи в телефона си. Както винаги — новини, валутни курсове, гръмки изказвания на чужди хора. В собствения му дом се разиграваше далеч по-интересна драма, но нея той предпочиташе да игнорира.
— Майка се тревожи — каза той с тон на човек, който внася облаци в слънчев ден. — Две жилища са прекалено много. Едно ни стига.
— „Ни“? — Калина бавно се обърна към него. — Завещанието е на мое име. Не на „семейния съвет“. Не на общо ползване. На мен.
— Знаеш, че Георги няма къде да живее.
— Знам. На трийсет и пет е. Има две присъди, три гениални бизнес плана и нито една постоянна работа. Но виновна съм аз, защото притежавам два апартамента.
Мартин въздъхна тежко. Този въздишък тя познаваше до болка: „не започвай“, „да мине мирно“, „майка ще се засегне“.
Звънецът изписка продължително и настойчиво — не като за гостуване, а като за проверка.
— Ето я комисията — промълви Калина и тръгна да отвори.
На прага стоеше Надежда Александрова — изрядна, със стегната осанка и устни, свити в тънка линия. Зад нея се подаваше Георги Цветанов, облечен в анцуг, с изражение на човек, който е дошъл да „урежда нещата“.
— Здравей, Калинче — пропя свекървата. — Само за малко сме. Да поговорим.
— Заповядайте. Кюфтетата тъкмо станаха. Разговорите вървят по-гладко на пълен стомах.
Настаниха се в кухнята. Георги веднага посегна към чинията, сякаш е в квартална столова, а не на семеен съвет.
— Размислихме — започна Надежда Александрова, приглаждайки внимателно салфетката си. — За една жена два апартамента са излишък. А при нас има нужда.
— „При нас“ означава точно кого? — попита Калина равномерно.
— Семейството — отвърна свекървата с натиск в гласа. — Нали си част от него?
— Последните години бях по-скоро безплатен обслужващ персонал към това „семейство“. Има разлика.
Георги изсумтя.
— Недей да преиграваш. Получила си имот по време на брака. Значи е общ.
— От кога завещанието се превърна в томбола „разпредели на родата на съпруга“?
Мартин мълчеше, вперил поглед в масата, сякаш очакваше спорът да се разтвори във въздуха сам.
— Ние сме отгледали Мартин — гласът на Надежда Александрова стана хладен. — Дали сме му всичко. А ти сега искаш да ни отрежеш от наследството?
— Аз искам да отрежа само едно — опитите да се разпореждате с нещо, което не ви принадлежи.
