— Разбира се — прошепна тя на себе си, свивайки листа в ръцете си. — Разводът явно не е достатъчно зрелищен. Трябва и сцена.
Без да губи време, Калина Соколова набра номера на адвоката си.
Васил Калинов пристигна още същата вечер. Носеше обичайната си кожена папка и онова леко уморено изражение на човек, който очаква поредната човешка драма.
— Да видим — подхвана той, настанявайки се в кухнята. — Искът е подаден от съпруга ви. Не от брат му. Това поне е крачка напред.
— Идеята не е негова — отвърна хладно тя. — Надежда Александрова обича стратегиите. Мартин Лъвов рядко стига до тях сам.
Адвокатът прелисти документите внимателно.
— Текстът е стандартен. Имущество, придобито по време на брака, подлежи на подялба. Само че… — той вдигна очи. — Апартаментът е завещан лично на вас. Това е лично притежание, не съпружеска имуществена общност. Дори да е придобит по време на брака. Законът е сух, но категоричен — на ваша страна е.
— А емоциите? — усмихна се безрадостно Калина. — Там винаги се говори за „семейство“ и „общ живот“.
— В съдебната зала не лекуват семейни рани. Там се четат документи.
Тя кимна. Документите щяха да бъдат нейната броня.
По-късно Мартин се обади.
— Трябва да поговорим.
— Ние вече говорихме.
— Имам предвид спокойно. Без излишни изблици.
— Спокойно ти звучиш само когато четеш новинарски емисии.
Настъпи пауза. В крайна сметка той дойде. Седна на същия стол, на който винаги е сядал. Сякаш нищо не се бе разместило.
— Не аз настоявах за съд — започна той. — Майка ми смята, че прекаляваш. Че ме изхвърли от живота си като стар предмет.
— Ти сам си тръгна, Мартине. Със сак в ръка.
— Защото ми постави ултиматум!
— Поставих граница. Да уважаваш решенията ми.
Той прокара длан по лицето си, уморено.
— Исках просто всички да са добре.
— Всички? Кои всички? Ти, майка ти, Георги Цветанов? А аз кога бях добре?
В погледа му за първи път нямаше раздразнение. Само изтощение.
— Промени се.
— Не. Спрях да бъда удобна.
Между тях се спусна тежка тишина.
— Ако съдът отсъди по равно… — поде предпазливо той.
— Няма да го направи.
— А ако стане?
— Ще продам всичко. И ще замина. Никой няма да получи нищо.
Той я изгледа внимателно, сякаш за пръв път осъзнаваше решителността ѝ.
— Би го направила.
— Радвам се, че най-после го виждаш.
Съдебната сграда ги посрещна със студенината на февруарско утро. Хората в коридора стискаха папки на коленете си като щитове.
Надежда Александрова се появи в строг черен костюм. Георги стоеше до нея с изражение на човек, уверен в победата.
— Калина — прошепна свекървата, — още можеш да размислиш. Споразумението е възможно.
— Времето за това отмина — отвърна тихо тя.
Процедурата започна без излишно протакане. Съдията — жена на около шейсет, със спокоен, но твърд глас — разглеждаше документите методично.
— Жилището е придобито по завещание? — уточни тя.
— Да, Ваша чест — потвърди Васил Калинов. — Лична собственост на ответницата.
Адвокатът на Мартин опита да говори за „справедлив принос“ и „години съвместен живот“.
Съдията го прекъсна:
— Приносът в брака не създава право върху наследство. Законът е ясен.
Калина седеше изправена, макар сърцето ѝ да блъскаше в гърдите.
— Ищецът потвърждава ли, че имотът е завещан лично на съпругата му? — обърна се съдията към Мартин.
Той преглътна.
— Потвърждавам.
— В такъв случай липсва предмет на делба.
В залата се раздвижи напрежение, а погледът на Надежда Александрова рязко се насочи към сина ѝ.
