Надежда Александрова се обърна рязко към Мартин, очите ѝ святкаха от гняв.
— Няма ли да кажеш нищо? Така ли ще го оставиш? — прошепна остро тя.
Той мълчеше. Погледът му беше вперен в пода.
Съдията спокойно обяви:
— Искът се отхвърля изцяло.
Шумът в съзнанието на Калина внезапно угасна. Не външният шум — вътрешният. Настъпи странно облекчение, почти нереално.
Георги Цветанов скочи от мястото си.
— Това е абсурд! — възкликна той.
Съдията го изгледа над рамките на очилата си.
— Абсурд е, когато законът се пренебрегва. В този случай той е спазен до последната буква.
С това заседанието приключи.
В коридора Мартин се приближи към Калина. Стъпките му отекваха несигурно.
— Значи… дотук ли стигнахме? — попита тихо.
— Дотук — отвърна тя спокойно.
— Не исках да стигаме до съд.
— Това не започна днес, Мартине. Просто днес му сложихме край.
Той кимна бавно.
— Съжалявам.
Тя го погледна право в очите.
— Не те мразя. И може би точно това е най-тъжното. Просто вече не чувствам нищо.
Думите ѝ прозвучаха по-силно от всяка обида. Нямаше обвинение, нито гняв — само празнота.
Мартин тръгна по коридора без да се обръща. Този път наистина си тръгваше — без да чака тя да го повика.
Надежда Александрова мина край нея с вдигната брадичка, без дори да я погледне. Георги мърмореше нещо за „това още не е краят“, но гласът му звучеше безсилно.
Калина излезе навън. Ситен дъжд ръмеше над града. Автобуси профучаваха, хората бързаха с наведени глави, деца с цветни якета прескачаха локвите. Животът продължаваше, без да се интересува от нечия съдебна победа или загуба.
Тя пое дълбоко студения въздух.
И тогава ѝ просветна — никога не е ставало дума само за апартаменти.
Десет години беше живяла с усещането, че дължи нещо. Че трябва да бъде удобна. Да отстъпва. Да се вписва. Да бъде „добрата съпруга“.
А вече не дължеше нищо на никого.
Вечерта се прибра в жилището с лоджията към парка. Кашоните бяха подредени по стените — беше решила окончателно да се нанесе тук. Седна на пода сред тях и пусна музика — силна, дръзка, жива.
Телефонът ѝ избръмча.
Съобщение от Мартин:
„Мама е бясна. Казва, че си ни предала.“
Калина се усмихна леко и написа:
„Не съм предала никого. Просто спрях да се раздавам без цена.“
Изключи телефона.
Приближи се до прозореца. Навън светлините една по една се запалваха. В стъклото се отразяваше нейният образ — спокоен, уверен.
Не уплашена. Не виновна.
Свободна.
И за първи път от години нямаше нужда да дели нито квадратните метри, нито живота си с човек, който не я вижда истински.
Край.
