Мила Стоянова ценеше спокойствието в своя дом. Апартаментът с трите стаи, светлите стени и грижливо подредените вещи ѝ беше останал от дядо ѝ и тя пазеше всяко кътче като нещо свято. Това беше нейното убежище — свят, в който всичко стоеше на мястото си и тишината носеше сигурност.
След сватбата Орлин Колев бързо се почувства като стопанин между тези стени. Той беше енергичен, практичен и говореше високо, без да се съобразява особено. Мила, напротив, обичаше умерения тон и вярваше, че всяко решение трябва да се обсъди. За пет години съвместен живот бяха намерили начин да съжителстват, макар че от време на време различията им избухваха на повърхността.
Онзи ден започна съвсем обикновено.
Докато Мила подреждаше изпраните дрехи в гардероба, от коридора долетя гласът на съпруга ѝ. По интонацията веднага разбра, че разговаря с майка си — Венета Симеонова. Без да иска, се заслуша. Стените бяха тънки, а Орлин никога не умееше да говори тихо.
— Разбира се, мамо, не се тревожи. Ще измислим нещо — уверяваше я той с мек, почти успокояващ тон. — Кирил и Стоян няма да изкарат зимата на село. Студът идва, къщата е разнебитена, печката едва държи… А и работа там няма никаква.
Мила сви вежди. Ставаше дума за братята му, които след смъртта на баща си живееха с майка си в стария семеен дом. Положението им наистина беше тежко — пенсията на Венета Симеонова едва стигаше, Кирил Ковач се хващаше за случайни надници, а Стоян Велизаров по цял ден безцелно обикаляше.
— Не, мамо, за какъв наем говориш? — отвърна Орлин твърдо.
