— Не, мамо, за какъв наем говориш? — отвърна Орлин твърдо и без да се колебае добави: — Апартаментът ни е достатъчно просторен, място има за всички. Мила е съгласна, отдавна сме го решили.
Кърпата в ръцете на Мила Стоянова застина. Усещаше как лицето ѝ пламва. Подобен разговор помежду им никога не бе воден. А и жилището беше нейно — наследство от дядо ѝ още преди брака. Орлин просто се беше нанесъл след сватбата; формално нямаше никакви права върху имота.
— Добре, мамо. В понеделник ще ви чакам на гарата, ще ви взема — заключи той и прекъсна разговора.
Мила излезе в антрето тъкмо когато Орлин сваляше якето си.
— Орлин — започна тя овладяно, макар гласът ѝ да бе напрегнат, — за какво точно се разбрахте току-що?
Той за миг се смути, но бързо си придаде самоувереност.
— Чу, нали? Няма нищо драматично. Майка ми и момчетата ще дойдат да живеят при нас. Там нямат шанс да се оправят.
— Ще дойдат… за колко време? — присви очи тя.
— Докато си стъпят на краката. Ще си намерят работа и после ще се изнесат — измърмори той.
Мила го изгледа продължително. Познаваше този му тон — когато не беше напълно убеден, започваше да говори по-високо и настъпателно.
— Орлин, не смяташ ли, че трябваше поне да го обсъдим? Все пак става дума за моя апартамент.
Лицето му помръкна. Темата за собственото жилище винаги го засягаше болезнено. Работеше като инженер и получаваше прилична заплата, но така и не беше успял да купи свой дом.
— Кирил, Стоян и майка ми ще живеят тук. Това е окончателно!
