По-късно същата вечер телефонът на Мила иззвъня. Беше Орлин Колев.
— Мила, отвори ми. Трябва да поговорим.
— Ще разговаряме — отвърна тя сдържано. — Но при ясни условия. Апартаментът е моя собственост и решенията тук се вземат от двама ни, не еднолично.
Когато застана срещу него, излъчваше спокойствие, което беше по-студено от гняв. Между тях сякаш се беше издигнала невидима преграда.
— Осъзнаваш ли, че заради теб близките ми останаха без покрив? — подхвърли той с укор.
— Не, Орлин — прекъсна го тя твърдо. — Те са навън заради твоята самонадеяност. Ти реши вместо мен. Пренебрегна правото ми да участвам. А в този дом никой няма да се нанася без съгласието ми.
Той рязко се изправи, лицето му се напрегна.
— Наистина ли ще съсипеш брака ни заради инат?
Мила повдигна брадичка и го погледна право в очите.
— Бракът ни се пропуква не заради това, а защото се държиш като господар там, където не си. Ако не можеш да уважаваш мен и границите ми, събери си нещата и отиди при майка си.
Орлин направи крачка към нея, но спря, срещнал непоколебимия ѝ поглед. За първи път от години тя не отстъпваше и не се оправдаваше.
— Изборът е твой — добави тихо, но безкомпромисно. — Или обсъждаме всичко заедно, или тръгваш по своя път.
Той замълча, обърна се и започна нервно да крачи из стаята.
Мила се отправи към спалнята и затвори вратата след себе си. Какво ще реши вече нямаше решаващо значение. Важно беше, че най-сетне беше заявила своето. Оттук нататък връщане назад нямаше.
