— Стягай се, — произнесе Георги Радославов с тон, с който човек би съобщил, че ще слезе до магазина за хляб. — Майка ми каза да се преместим при нея. Решено е.
Мария Огнянова беше до кухненския шкаф и подреждаше чиниите. Не се обърна веднага. Премести една купчина, после втора, изравни ги внимателно по ръба, сякаш това беше въпрос на особена прецизност. Едва след това бавно се завъртя към него.
— Какво точно е решено?
— Защо повтаряш? Току-що говорих с нея. Живее сама, апартаментът е просторен, ще ни даде една стая. Ще спестим от наема.
Мария го изгледа продължително. Георги стоеше на прага на кухнята, още с якето, очевидно току-що влязъл. Косата му беше леко разрошена, телефонът — в ръката. Излъчваше увереността на човек, който е приключил важен въпрос и очаква останалите просто да изпълнят решението.
Никога не бе разбирала как може да изглежда толкова сигурен, когато обявява нещо подобно. Пет години брак — и все същото усещане: мнението ѝ сякаш е отчетено предварително, но без тя изобщо да е участвала.
— С кого обсъди това? — попита спокойно тя.
— С майка ми, нали ти казах.
— А с мен?
По лицето му премина познатата гримаса — едва доловимо раздразнение, което се появява, когато някой зададе „излишен“ въпрос.
— Мария, какво има да обсъждаме? Парите са ясни. Наемът ни изяжда половината доход…
— Не е така, — прекъсна го тя. — Справяме се.
— На ръба. А тя ни предлага разумно решение. Ще поживеем там, ще спестим и после ще си купим собствено жилище.
„После.“ Тази дума присъстваше в брака им като хронична хрема — винаги тук, никога изчезваща.
Мария се обърна към прозореца. Отвън — дворът, детската площадка, пейката с възрастен мъж и вестник в ръце. Обикновен петъчен следобед.
Георги чакаше отговор.
— Ще помисля, — каза тя след пауза.
Той явно не предвиждаше подобен вариант. Очакваше или съгласие, или скандал — нещо конкретно. „Ще помисля“ го извади от равновесие.
— Колко време ти трябва да мислиш?
— Колкото е необходимо.
Той изсумтя, хвърли якето на стола и се отправи към хола. Малко по-късно телевизорът зашумя.
Мария остана до прозореца още няколко минути. После извади телефона си, отвори чата с брокера и отново прочете последното съобщение: „Ключовете са при нас. Може да ги вземете всеки ден до края на седмицата.“
Жилището беше открила случайно — през октомври, когато пътуваше до сестра си в другия край на града. Видя табела на оградата на строеж, снима я и дълго се убеждаваше, че е глупост. Накрая все пак се обади.
Първо — само оглед. После втори. После въпроси за условията.
Имаше средства. Не баснословни, но достатъчни. Нейни пари, спестявани още от първата ѝ работа, далеч преди сватбата, когато живееше под наем в малка стая и ядеше елда през ден, за да пести. Георги знаеше за тези спестявания приблизително толкова, колкото знаеше, че тя чете нощем — общо, без подробности.
През декември подписа предварителния договор.
През февруари вече беше собственик.
Апартаментът стоеше празен — ново строителство, с голи стени и мирис на мазилка, който напомня за начало. Мария понякога отиваше там само за да постои до прозореца. Гледката беше приятна — тих квартал, без непрестанен трафик.
Никой не знаеше. Нито Георги, нито сестра ѝ, нито приятелките ѝ. Дори майка ѝ.
Странно чувство беше да притежаваш нещо изцяло свое. Не тайна заради самата тайна, а място, където никой не взема решения вместо теб.
В събота сутринта Георги съобщи, че ще обядват при майка му.
Златка Живкова живееше на около половин час път — в панелен блок, в апартамент, подреден с тежката основателност на миналото: кристал в шкафа, килим на стената, аромат на лавандула и нещо леко кисело от кухнята. Не беше злобна жена. Просто от онези хора, които са абсолютно убедени, че знаят най-добре. Винаги.
— Марийче, отслабнала си, — заяви тя вместо поздрав. — Не е хубаво това. Георги, ти храниш ли я изобщо?
— Мамо… — отвърна той без особен тон.
— Какво „мамо“? Казвам каквото виждам. — Златка вече се обръщаше към печката. — Хайде, сядайте, сервирам.
На масата основно тя говореше — за съседите, за цените, за това как младите не умеят да пестят, за това как тя и покойният ѝ съпруг Румен Ковач са живели трима в гарсониера и не са се оплаквали. Мария се хранеше и кимаше. Георги от време на време добавяше по нещо, но предимно слушаше.
— Значи сте решили? — попита Златка, докато наливаше чай. — Кога ще се местите?
Мария вдигна очи.
— Все още го обсъждаме, — отвърна спокойно.
Свекърва ѝ я погледна така, сякаш току-що беше видяла някой да държи вилицата неправилно.
— Какво има за обсъждане? Стаята е готова. Направих ремонт — не по-лош от на хората. За вас ще е по-добре.
— За нас ще е по-добре, когато сами вземем решение, — каза Мария.
Настъпи тишина. Георги я погледна — истински, за първи път през целия обяд, сякаш едва сега осъзна присъствието ѝ.
Златка остави чашата си внимателно.
— Разбира се — произнесе бавно. — Както кажеш, Марийче.
В гласа ѝ имаше всичко друго, но не и съгласие.
В колата на връщане напрежението беше толкова гъсто, че сякаш можеше да се докосне с ръка.
