По пътя обратно не си размениха почти нито дума. Георги Радославов изкара колата от двора и пое към булеварда, а Мария Огнянова се втренчи през стъклото. Градът се нижѐше край тях — витрини, спирки, хора с пълни торби, обичайният следобеден ритъм.
— Защо трябваше да го казваш така? — наруши мълчанието той.
— Кое „така“?
— Това със „сами ще решим“. Майка ми се старае, а ти…
— Казах истината.
— Нарани я.
Мария замълча за миг, после отвърна спокойно:
— Ние наистина не сме взели решение. Освен ако ти вече не си го направил и просто очакваш да се съглася.
Той не отговори. Погледът му остана прикован в пътя.
Познатото кръстовище проблесна отдясно. Оттук до новия ѝ блок се стигаше за двайсетина минути. В чантата ѝ, в малкия вътрешен джоб, лежаха ключовете — сгънати в обикновен хартиен плик.
Не ги извади.
Все още не.
Но някъде дълбоко в нея нещо се намести с отчетливо, тихо „щрак“ — като добре завъртян ключ в брава.
Златка Живкова не беше от хората, които се сърдят безшумно.
Това Мария разбра още през първата година от брака си. Тогава не отиде на рождения ѝ ден — беше с температура трийсет и осем, с медицинска бележка от личния лекар. Свекърва ѝ не каза нищо директно. Вместо това три седмици звънеше единствено на Георги, пращаше поздрави чрез него и всеки път, с едва доловим натиск, питаше: „Марийчето оздравя ли най-после?“ — сякаш болестта беше лична обида.
Четири дни след онзи обяд темата уж утихна. Мария се потопи в работа, в обичайните задачи, вечер четеше, сутрин вареше кафе и подреждаше мислите си. Докато в сряда Георги не се прибра с лице, което говореше достатъчно.
— Майка ми се обади — каза той, докато събуваше обувките си.
— Предположих.
Влезе в кухнята и седна. Тя сложи чаша пред него и се настани отсреща.
— Говорила е с Елица Вълкова — започна той. — Нейна приятелка. Работи в общината, в отдел „Жилищна политика“.
— И?
— Казала ѝ, че договорът ни за наем можел да бъде оспорен. Че имало някакви пропуски в регистрацията. Ако се подадело заявление…
Мария го слушаше със спокойно лице, само пръстите ѝ се стегнаха около порцелана.
— Георги, майка ти е помолила приятелка от общината да проверява договора ни?
— Тя твърди, че просто се е поинтересувала.
— Ясно.
Стана и се приближи до прозореца. Навън вече се спускаше здрач, лампите светеха, някой разхождаше рижо куче в двора.
— Тя не иска нищо лошо… — опита той.
— Не ми се обсъжда това сега — прекъсна го тихо Мария.
Той я погледна, кимна и се оттегли в хола.
На следващия ден Мария си взе почивен ден.
В новия блок пристигна към десет и половина. Асансьорът я изкачи до етажа, отключи със същия онзи ключ от плика. Вътре я посрещна тишина и мирис на прясна мазилка. Слънцето се процеждаше на дълги ивици по пода — прозорците гледаха на изток и сутрин стаите се къпеха в светлина.
Обиколи двете помещения — не големи, но с нормална височина и широки прозорци. Отделна кухня, разделена баня и тоалетна. Нямаше нищо излишно. Само чисто пространство, което още не носеше ничий отпечатък.
Седна на перваза и набра сестра си.
— Теодора Пловдивскиа, трябва ми интериорен дизайнер. Да не е скъп, но да си разбира от работата. Имаш ли човек?
От другата страна настъпи кратка пауза.
— Чакай малко… ти ремонт ли започваш?
— Да.
— Къде?
— Ще ти разкажа по-късно. Имаш ли контакт?
Теодора се засмя — топло, сякаш е очаквала точно това.
— Имам. Ще ти го пратя. Мария… всичко наред ли е?
— По-добре, отколкото си мислиш.
В петък, малко след два, ѝ звънна Златка Живкова.
Мария беше в кафене до офиса, преглеждаше изпратената оферта от дизайнера и хапваше салата. Видя името на екрана, поколеба се за секунда и прие.
— Марийче, здравей — започна свекърва ѝ с внимателно подбрана интонация. — Удобно ли ти е?
— Имам малко време. Слушам ви.
— Мисля си дали да не се видим. Само двете. Да поговорим спокойно. Без Георги.
Неочакван ход. Мария затвори папката с разчетите.
— Съгласна съм.
Уговориха се за събота в кафене до метрото, предложено от самата Златка. Значи ѝ беше познато място — терен, на който се чувства уверена. Мария отбеляза това наум.
Когато пристигна, свекърва ѝ вече я чакаше — с изправен гръб, внимателно подредена коса и перлена огърлица на шията. Не истинска, но елегантна. Така се обличаше, когато предстоеше „сериозен разговор“.
— Сядай. Поръчах кафе и за теб, ако нямаш нищо против.
— Нямам.
Сервитьорката остави две капучина. Златка изчака да се отдалечи.
— Ще говоря направо — започна тя. — Ти си разумна жена. И аз също. Нека няма излишна драма.
— Съгласна съм.
— Георги е моят син. Искам за него най-доброто.
— И аз искам същото — отвърна Мария равномерно.
— Тогава защо отказваш да се преместите? Обясни ми човешки.
Мария повдигна чашата, отпи и я върна внимателно на чинийката.
— Златка Живкова, аз не съм против това Георги да поддържа близка връзка с вас. Нито съм против да ви идваме на гости. Но съвместното живеене е нещо различно… — и тя остави мисълта си да продължи нататък.
