— Ти изобщо в ред ли си, Елена, или само се правиш? — гласът на свекървата ехтеше от кухнята така, сякаш не се намираха в обикновен двустаен апартамент в панелен блок в покрайнините на Пловдив, а в заседателната зала на някое читалище.
Елена дори не беше извадила ключа от ключалката. Замръзна на прага — в едната ръка държеше торба с покупки, в другата лаптопа. От вътрешността на жилището се носеше чужд, лепкав шум: нечий смях, тракане на прибори, стържене на столове по пода, мъжко покашляне, шумолене на найлонови пликове. А миризмата… същата онази комбинация, от която клепачът ѝ започваше да потрепва — евтин мъжки одеколон, цигарен дим и пържено пиле.
Върху изтривалката се мъдреха огромни мъжки обувки, изритали встрани нейните подредени обувки. До тях бяха натрупани карирани чанти, натъпкани догоре, сякаш хората не бяха дошли на гости, а възнамеряваха да се настанят за постоянно.
Тя затвори внимателно вратата, смъкна презрамката на чантата от рамото си и с ясен глас попита:
— Да разбирам ли, че в дома ми пак се провежда събрание без мое участие?
От кухнята веднага се чу бодро:
— О, тя се прибра! Калин, кажи на жена си да не стои на течение, че духа!
Елена влезе в кухнята, без дори да съблече якето. Гледката я накара да се почувства странно спокойна — онова хладно, кристално спокойствие, което идва точно преди буря.
На масата, покрита с нейната светла покривка, седеше Надежда — с вид на председател на комисия по чуждите съдби. До нея се бе настанила едра жена около петдесет и пет годишна, облечена в малинов пуловер, с лакирани нокти и изпитателен поглед. На табуретката до прозореца беше Калин, който съсредоточено гризеше пилешко бутче. По средата на масата лежаха рулетка, молив, тефтер и разтворен мебелен каталог. Вазата ѝ със сухи клонки беше изместена до мивката, до купа, в която се мъдреше мазна лъжица.
— Ето я и домакинята — заяви весело свекървата, без да помръдне. — Ние тук обсъждаме важни неща.
— Личи си — отвърна Елена. — Ролетката и пилето ясно показват, че кипи сериозна дейност. Само бих искала да разбера каква точно работа вършите в моя апартамент.
Жената в малиновия пуловер се усмихна широко, сякаш се познаваха от години.
— Аз съм Камелия, леля на Калин. Всичко е по роднинска линия. Свои хора сме.
— Прекрасно — кимна Елена. — Тогава по роднински ми обяснете защо в дома ми седи човек, когото виждам за пръв път.
Надежда махна с ръка.
— Защо започваш така още от вратата? Отдавна казвам — характерът ти е като шкурка. Седни, да поговорим спокойно. Става дума за съвсем житейски въпроси.
— Добре. Слушам ви. Какви въпроси?
Калин, без да я погледне, измърмори:
— Ели, недей веднага да палиш.
— Още не съм запалила нищо — отвърна тя сухо. — Това е само загрявката.
Свекървата придърпа тефтера и почука по него с пръст.
— Ще говоря направо. Живеете без ред. Апартаментът не е практичен. Коридорът е дълъг и безполезен, кухнята е претрупана, място за съхранение няма. А Калин живее тук и трябва да се чувства стопанин, не като гост на птичия клон.
— Той ли ти го каза? — погледна го Елена.
Калин сви рамене:
— Е, не е ли така?
— Значи седиш в жилище, което притежавам от преди брака ни, ядеш от храната, която съм купила, и ти липсва усещането за собственост?
— Пак започваш — намръщи се той. — Винаги обръщаш всичко на скандал.
— А как да го нарека? Имам рулетка на масата, чужда лъжица в мивката и ботуши номер четирийсет и пет на изтривалката. Това е или скандал, или телевизионен сериал.
Камелия подсмръкна, докато си наливаше компот от каната ѝ.
— Чувство за хумор имаш, няма спор. Само че семейството не е сцена за представления.
— А идването с багаж и каталози какво е — турне? — отсече Елена.
Надежда се наведе напред.
— Стига с тези забележки. Слушай внимателно. Решихме, че апартаментът трябва да се уреди както е редно.
— Тоест?
— Половината да се прехвърли на Калин. Или направо целият, чрез дарение. Все пак сте семейство. Хората така правят, когато възнамеряват да градят общ живот, а не да пазят територии с табелка „мое“.
За миг в кухнята настъпи тишина, в която се чуваше как капе чешмата в банята.
Елена премести поглед от свекървата към мъжа си, после към лелята, и отново към него.
— Да обобщя, за да съм сигурна, че чувам правилно. Влизате в дома ми, разполагате инструменти, викате публика и решавате, че трябва да прехвърля предбрачния си имот на съпруга си?
— Защо „влизаме“? — възмути се Надежда. — Синът ми има ключ.
— Имаше — спокойно отвърна Елена.
Калин най-после я погледна в очите.
— Какво толкова? Това е нормален разговор. Ние сме семейство. Колко време ще живея тук сякаш съм никой?
— А кой си ти тук, Калин?
— Съпругът ти.
— Съпруг не е звание, което се получава с табуретка и бутче в ръка. Това е поведение. Отговорност. Поне смелостта да кажеш на майка си: „Мамо, спри, това не е твоята собственост“. А ти мълчиш, докато се чертае как да ме лишите от моя дом.
— Никой не те лишава — промърмори той. — Не драматизирай.
— Разбира се. Трима души с чанти и мебелен каталог просто обичат архитектурата.
Камелия остави чашата си.
— Аз няма да се крия. Трябва ми място за около месец. Търся работа. При вас има пространство. Мога да помагам — с ремонт, чистене, готвене. Няма да съм в тежест.
Елена се обърна към нея бавно.
— Извинете, но кой ви покани?
— Ами… семейството.
— Чие семейство?
Камелия отвори уста, но Надежда я изпревари:
— Семейството на Калин. Ти си му съпруга, следователно и твое.
Гласът на Елена стана равен като стъкло.
— Не, Надежда. Не ми разказвайте приказки за роднинска близост. Вие не сте семейство, когато се появявате тук само с претенции и сметки в ръка.
