— Семейство сте, когато ви е изгодно — отвърна Елена спокойно, но с лед в гласа. — Когато трябва да се настаните, да разпределяте квадратите и да обяснявате кой на какво има право. Тогава сте „близки“.
— Как смееш да говориш така! — избухна Надежда и бузите ѝ поруменяха. — Аз се тревожа за вас! Приятно ли мислиш, че ми е да гледам как синът ми живее в чужд дом, сякаш е гост?
— Той не е гост — прекъсна я Елена. — Той е възрастен мъж, който вече две години повтаря как „съвсем скоро“ ще започне да печели повече, а всеки месец до заплата взема назаем от жена си.
Калин тресна кокала в чинията така, че сосът пръсна по покривката.
— Сега пък защо го изкарваш това?
— Защото ми омръзна да се преструвам, че всичко помежду ни е равностойно. Щом сте решили да правим семеен съвет, нека говорим открито. Кой плаща сметките за апартамента? Аз. Кой помогна миналата есен да се покрие заемът за вилата на майка ти? Аз — ако трябва, ще припомня и точната сума. Колата ти кой я ремонтира, когато „на работа забавиха парите“? Пак аз. А сега слушам как горкото момче не се чувствало стопанин.
— Упрекваш ли ме? — скочи той от стола.
— Не. Констатирам фактите. Това е различно.
Надежда удари с длан по масата.
— С парите си го притискаш! Ето това ти е същността — всичко измерваш с преводи и касови бележки. Жената трябва да уважава мъжа си, не да му води счетоводство!
— Жената не е длъжна да търпи да я правят на глупачка в собствената ѝ кухня — отряза Елена. — И моля ви, без уроци „как се живее правилно“. У дома си командвайте колкото искате. Тук — не.
Камелия се усмихна напрегнато.
— Защо скачате веднага? Може и спокойно. Оформяте му една част и всичко приключва. Калин ще има сигурност, ти — спокойствие, майка му — мир на душата. А и ремонтът ще стане по-лесно.
— Особено ме трогва това „и ремонтът“ — усмихна се сухо Елена. — Имате ли вече сценарий? Първо дял, после адресна регистрация, след това „Камелия временно ще остане“, после „само един гардероб ще сложим“, накрая „балконът да остъклим, парите са общи“. И в крайна сметка аз ще изляза дребнава и неблагодарна, нали?
Калин изкриви лице.
— С теб не може да се говори. Винаги търсиш скрит смисъл.
— Защото обикновено той вече седи на масата и довършва вечерята.
Той направи крачка към нея.
— Прекаляваш.
— Прекаляване е майка ти да измерва стените, докато съм жива и здрава. Аз само назовавам нещата.
Надежда се изправи с ръце на кръста.
— Или спираш да се държиш като собственичка на имение, или този брак няма да издържи дълго.
— Това заплаха ли е? — повдигна вежди Елена.
— Предупреждение. Никой мъж няма да стои там, където всеки ден му напомнят, че нищо не му принадлежи.
— А забеляза ли, че той сам не предложи нищо, освен твоите идеи?
— Предложих! — възрази Калин. — Казах, че трябва да живеем нормално! Без твоето вечно „това е мое, това е на баба ми, не пипай“. Да не съм пазач в музей?
— Не си пазач. Просто бъркаш брака с безплатен достъп до чужд имот.
— Да ти приседне апартаментът!
— Чудесно. Значи въпросът е приключен.
Елена вдигна плика от перваза, отвори гардероба в коридора и започна спокойно да изважда вещите му. Якето — на пода. Дънките — до него. Спортната чанта — пред краката му. Кутията с кабели и зарядни — отгоре.
— Какво правиш? — слиса се той.
— Помагам ти да намериш комфорта, който тук явно ти липсва. Щом не се чувстваш у дома, върни се там, където те посрещат като господар. При майка ти.
— Елена! — извика Надежда. — В ред ли си?
— Повече от всякога. Толкова ясна не съм била от години.
— Гониш съпруга си?
— Не, Надежда. Изнасям от жилището си проблем, който вие наричате „семейство“.
Калин сграбчи ръкава на якето си.
— Стига с този театър.
— Театърът приключи, когато решихте да делите дома ми без мен. Сега е финалът. Изходът е вляво.
Камелия стана първа.
— Аз май ще тръгвам. Такива сцени не са за мен.
— Мъдро решение — кимна Елена. — Само не забравяйте чантите си. Достатъчно тежат и без това.
Лицето на Надежда пламна.
— Как смееш! Аз съм ти майка по възраст!
— Годините би трябвало да носят такт, не арогантност.
— Неблагодарница! Дойдохме с добро!
— С добро се идва с торта и позвъняване на вратата. Не с рулетка и план за подселване.
Калин се опита да я хване за лакътя.
— Нека поговорим спокойно. Всичко може да се обсъди.
Тя дръпна ръката си.
— Спокойно можеше вчера. Или преди седмица. Когато можеше да кажеш: „Мамо, не се меси“. Ти мълча и чакаше аз да преглътна. Няма.
— Драматизираш.
— А ти се продаваш евтино. За половин апартамент си готов да станеш нечия сянка.
Той се изсмя горчиво.
— Разбира се. Аз съм лошият, а ти — светицата.
— Не. Аз съм изморена. И бясна. Поне съм честна, за разлика от вашия семеен спектакъл.
Надежда почти съскаше:
— Ще останеш сама. С този характер никой няма да те изтърпи.
— По-добре сама, отколкото с хора, които мерят коридора ми за гардероб.
— На кого си притрябвала!
— Днес — със сигурност не на вас. И това е достатъчно.
Камелия, вече в антрето, прошепна:
— Калин, хайде, стига толкова.
Но той стоеше неподвижен и гледаше Елена така, сякаш я вижда за пръв път.
— Значи това е краят? Заради един спор?
— Не заради спор. Заради теб. Защото не си ми съпруг, а продължение на майка си. Защото при всяка сериозна тема казваш само „Ели, не се палѝ“. Защото ти е удобно да живееш на мой гръб и едновременно да се обиждаш, че не ти давам ключовете за всичко. И защото дори сега не разбираш какъв е проблемът.
Лицето му се вкамени. Той рязко грабна спортната чанта и с яд я отвори.
