Той започна да тъпче дрехите в чантата с резки, нервни движения, сякаш всяка тениска му беше лично виновна.
— Да върви по дяволите всичко. Живей си сама в тая твоя крепост.
Елена изви устни в лека, почти лениво иронична усмивка.
— Намери по-подходяща дума. „Крепост“ звучи така, сякаш съм отбивала обсади. Макар че… като се замисля, май наистина беше нещо такова.
Надежда вече беше стигнала до входната врата, но преди да излезе, се обърна с рязко движение.
— Ще видим как ще ти е, когато останеш без съпруг!
— Почти ми се пее — отвърна спокойно Елена. — И странното е, че не фалшивя.
— Безсрамница!
— Поне документите ми са изрядни.
Калин дръпна вратата и излезе на площадката. През рамо подхвърли:
— Ключа ще ти го върна по-късно.
— Недей да си правиш труда. Още днес ще сменя патрона.
— Ти си луда.
— А ти се изненадваш, че действията имат последици.
Вратата се затръшна толкова силно, че огледалото в антрето потрепери. Елена остана неподвижна за няколко секунди. От стълбището все още се чуваха възмутените реплики на свекърва ѝ и раздразненото „мамо, стига вече“ от страна на Калин.
После тя бавно заключи вътрешната брава, пусна веригата и едва тогава си позволи дълбоко да издиша.
Тишината в апартамента първо ѝ се стори странна. После — освобождаваща.
Отиде в кухнята, огледа масата и тихо се засмя.
— Семейният съвет приключи успешно. Половин пиле изядено, компотът изпит, а виновната — пак аз.
Телефонът в джоба ѝ завибрира. „КАЛИН“.
Тя погледна екрана и прие.
— Слушам.
— Изобщо осъзнаваш ли какво направи? — гласът му звучеше напрегнато.
— Да. Изведох от дома си трима излишни души.
— Говоря сериозно!
— И аз.
— Поне можеше да не го правиш пред майка ми!
— А вие можехте да не разпределяте апартамента ми пред Камелия. Виждаш ли колко зле ни тръгна денят на всички.
— Унизи ме.
— Не, Калин. Ти сам го направи. Аз просто отказах повече да го покривам като с покривка.
— Пак започваш с тия фрази.
— А ти пак си без собствени.
Отсреща настъпи мълчание.
— Добре. Охлади се. Утре ще поговорим.
— Не.
— Как така „не“?
— Утре няма да говорим. Утре ще си прибереш останалото. Ще ти пиша час. Можеш да дойдеш с когото искаш — и с оркестър, ако държиш. Само без импровизации.
— Ти наистина ли ме изгонваш?
— Вече го направих. Просто още не си го приел.
— Това е брак, Елена!
— Бракът е съюз на двама. Когато единият дърпа, вторият мънка, а трети командва, това не е брак. Това е общинска схема с роднински натиск.
В слушалката се чу кратък, кисел смях.
— Винаги си била твърда.
— Не. Дълго време бях удобна. Просто срокът изтече.
Тя прекъсна разговора и изключи звука.
След минута телефонът пак зазвъня. Този път — Надежда. Елена въздъхна, но все пак вдигна.
— Да?
— Още можеш да оправиш нещата — произнесе свекърва ѝ със студен тон. — Да се извиниш на съпруга си. И на мен. И да седнем цивилизовано да обсъдим всичко.
— Кое точно? Как елегантно да ви прехвърля квадратните метри?
— Говоря за семейство!
— Очевидно влагаме различен смисъл в тази дума.
— За теб семейство има, докато ти е изгодно!
— За мен семейство означава никой да не рови в документите ми с чужди ръце.
— Всичко ти е „мое“!
— Защото е мое. Колко неприятно, нали?
— Не ни трябва целият ти апартамент! Не си измисляй! Искахме просто Калин да е защитен.
— От кого? От мен, която две години плащах сметки, прикривах липсите му и допълвах заплатата му?
— Не говори така за сина ми!
— А вие не разпореждайте в дома ми.
— Той е мъж!
— На теория — да. На практика засега не го доказва убедително.
От другата страна се чу задъхан възмутен звук.
— Ще съжаляваш! Още ще допълзиш при него!
— Пълзя само под ваната, когато котешката топка се завре там. И то с нежелание.
— Каква си ти…
— Приятна вечер, Надежда.
Елена затвори, остави телефона с дисплея надолу и започна мълчаливо да разчиства масата. Чиниите — в мивката. Каталогът с мебели — в торбата за хартия. Тефтерът с надрасканите бележки „гардероб тук“, „разтегателно легло за Камелия“ — също там.
Тя разгъна един лист и прочете още няколко реда. „Калин после ще говори с нея по-меко.“ „Ако се инати — натиск чрез семейството.“ Елена тихо изсумтя.
— По-меко. Да, сигурно ще се разплача от умиление.
Телефонът писна — съобщение от Калин: „Прекали. Мама плаче.“
Тя отговори бързо: „Нека не плаче. Нека търси квартира на Камелия и нова рулетка.“
Почти веднага: „Подиграваш ли се?“
Елена написа: „Не. Просто за първи път отдавна говоря без заобикалки.“
След това отвори чата с Десислава и изпрати: „Ако днес не съм убила никого с думи, значи съм пораснала.“
Отговорът дойде след минута: „На смяна съм до девет, но искам пълния доклад. Кого изгони?“
Елена снима празната маса и раирания сак до вратата. „Съпруг, свекърва и роднински десант. Дойдоха да делят апартамента ми.“
Десислава веднага пусна видеообаждане.
— Добре — каза вместо поздрав. — Завърти камерата. Искам да огледам бойното поле.
Елена насочи телефона към кухнята.
— Тук беше щабът. Тук ядоха пилето. Тук чертаеха как да ме „уплътнят“. Вероятно оттук щеше да започне заселването.
Десислава подсвирна.
— Това вече не е наглост. Това е домашен преврат.
— И аз така го усетих.
— А Калин?
— Кимаше одобрително. Вяло, но стабилно. Като саксийно растение, решило внезапно да стане нотариус.
Десислава избухна в смях.
— Непоправима си. И сега?
— Сменям ключалката. Събирам остатъците от вещите му. Проверявам дали не е „забравил“ някой документ. После вероятно ще осмисля факта, че официално съм номинирана за най-лошата снаха.
— Затова пък печелиш първо място в категория „не позволи да я изиграят“.
Елена се усмихна истински за пръв път тази вечер.
— Знаеш ли кое е най-гадното?
— Какво?
Тя се облегна на плота и погледна празната кухня.
— Че изобщо не съм изненадана. Сякаш винаги съм го знаела, просто съм се правила, че не виждам…
