— Всичките ми пари са си мои, а твоите — твои — разсмя се високо съпругът ми, без изобщо да подозира, че още утре баща ми ще го освободи от работа, а на неговото място ще седна аз.
— Сериозно, Мария Радославова, държиш се като дете. Моето си е мое, твоето — твое. Така е честно — Калин Пловдивски се отпусна назад в дивана и се разсмя от сърце.
Преди година този смях ми звучеше искрен и заразителен. Сега в ушите ми дрънчеше като ръждясало желязо, което се влачи по бетон.
Гледаше ме отвисоко. В погледа му нямаше и следа от предишното възхищение — само лепкаво самодоволство. Някога в очите му гореше обожание.
Сега бе останало единствено снизходително съжаление към „горкото момиче“, което той бил направил щастливо, позволявайки му да живее до него.
— Просто си мислех, че щом хладилникът е общ, логично е и да го купим заедно — отвърнах тихо, вперила очи в шарките на килима.
Не биваше да вдигам глава. Най-важното беше да не срещам погледа му и да не издам студа, който бавно се надигаше от дъното на душата ми.
— Логично е всеки да разчита на себе си. Аз издържам ли те? Не. Аз плащам ли наема и сметките? Да. Значи можеш да кажеш едно „благодаря“. А нов хладилник? Това вече е глезотия. Старият си работи.
Каза го така, сякаш ми подхвърляше оглозган кокал.
Онзи стар хладилник, наследен от баба му, нощем виеше като ранено животно и превръщаше пресните зеленчуци в ледена каша.
Само кимнах мълчаливо.
„Една година, дъще. Само една“ — зазвуча в съзнанието ми гласът на баща ми. „Нямам нищо против твоя Калин Пловдивски. Проблемът ми е в твоята заслепеност. Познавате се от три месеца. Нека докаже, че обича теб, а не възможностите ми. Живейте със собствени средства. От мен — нито лев. Тогава ще видим от какво дърво е издялан.“
Баща ми не прие леко прибързаната ни сватба. Убеден беше, че Калин Пловдивски преследва зестрата. За да оборя това, приех неговото условие и се съгласих на този своеобразен експеримент.
Дори възстанових моминската фамилия на майка ми, за да няма връзка между мен и фирмата на работа. За Калин Пловдивски това се превърна в удобна легенда — богатият баща се отрекъл от непокорната си дъщеря.
Само че легендата не издържа дълго. Първите шест месеца той играеше ролята на великодушния съпруг. Вярваше, че ако прояви търпение, строгият тъст ще омекне. После осъзна, че пари няма да има.
И маската постепенно се свлече. Най-напред изчезнаха цветята. После в ресторанта „забравяше“ портфейла си. А сега стигнахме до отделни бюджети — неговите доходи си оставаха само за него, докато моите мистериозно се брояха за общи.
— Хайде, не се сърди — приближи се той и небрежно прокара ръка през косата ми, както се гали куче. — Работиш, печелиш, купуваш си. Ти си способна. Ще се справиш.
Бавно вдигнах очи към него. В тях не трепна и капка съмнение.
Самоувереността на човек, който контролира ситуацията, печели добре и смята, че е извадил късмет — оженил се е за красива, но финансово напълно безполезна жена.
Той не подозираше, че „се справям“ именно в компанията, която принадлежи на баща ми.
Не знаеше, че ключовият проект, за който му обещаха внушителен бонус, е изграден от мен — от първата идея до последния детайл.
А най-малко му минаваше през ума, че утре в десет часа няма да получи повишение, а ще бъде повикан за съвсем различен разговор, който ще промени всичко.
