В гласа му прозвуча раздразнено недоумение, но все още без следа от страх.
— Хайде, Мария, не ми е до шеги. Имам среща с изпълнителния директор.
Отпих бавно от кафето си и го погледнах над ръба на чашата.
— Информирана съм. И аз имам уговорка със същия човек.
Вратата се отвори отново и в кабинета влезе баща ми. Калин се обърна към него с дежурната си самоуверена усмивка, която обаче застина още в следващата секунда. Разпозна Николай Велизаров, но очевидно не можеше да осмисли защо стои до мен.
— Добро утро, Калин — каза спокойно баща ми и заобиколи бюрото. Спря до мен и положи ръка върху рамото ми. — Виждам, че вече си се запознал с новия си ръководител. Мария Радославова.
Лицето на Калин се вкамени. В очите му проблеснаха объркване, неверие и надигаща се паника. Погледът му прескачаше от мен към баща ми.
— Радославова?.. — прошепна той. — Каква Радославова? Мария, какво става?
Изправих се бавно. Студено спокойствие изпълни всяка клетка в тялото ми.
— Това е истинското ми име. А Николай Велизаров е моят баща.
Зениците му се разшириха. Направи несигурна крачка назад, сякаш някой го беше ударил.
— Баща ти?.. Но ти казваше, че…
— Казвах, че не поддържа връзка с мен. Така беше. Той не желаеше да общува с дъщеря, която позволява да бъде унижавана. Чакаше да осъзная сама стойността си. Е, вече я осъзнах.
По лицето му пробяга разбиране. Колата на лизинг. Бонусът, който представяше като лична заслуга. Подигравките му за „жълтите стотинки“ и „евтините неща“.
— Мария, любов моя… това е недоразумение! — пристъпи към мен с протегнати ръце, гласът му омекнал до жалка умилителност. — Обичам те! Всичко правех заради нас!
— Не. Всичко правеше единствено за себе си — прекъснах го. — Ти сам въведе правилото: твоите пари са си твои, моите — мои.
Направих кратка пауза.
— Е, това е моята компания. Моят кабинет. И моето решение. Освободен си дисциплинарно. За системно присвояване на чужди заслуги и интелектуален труд. Цялата документация по проекта „Хоризонт“ е при мен.
Той пребледня.
— Уволнен?.. Нямаш право…
— Напротив. И не се тревожи за автомобила. Без годишния бонус, който няма да получиш, кредитът ти едва ли ще бъде одобрен.
Баща ми наблюдаваше сцената мълчаливо. В погледа му се четеше одобрение.
— И още нещо — добавих, като го гледах право в очите. — До довечера можеш да изнесеш вещите си от апартамента. Остави ключа на портиера. С документите за развода ще се свърже моят адвокат.
Той ме гледаше така, сякаш съм чудовище. От предишната му самоувереност не бе останало нищо — само дребнав, алчен и смъртно изплашен човек.
— Но… ние сме семейство!
— Не, Калин. Ти имаше удобен проект. Аз бях част от него. Проектът приключи. И резултатът е пълен провал.
Седнах обратно в креслото си и взех химикала от бюрото.
— Ако нямаш повече въпроси, напусни. Работата ме чака.
…
Вечерта, когато шумът от трескавото му събиране на багажа най-сетне утихна и входната врата хлопна за последно, в апартамента се възцари необичайна тишина.
Отворих лаптопа си.
Влязох в сайт на голяма верига за техника. Прегледах каталога и избрах най-големия, най-скъпия хладилник от неръждаема стомана — с ледогенератор и сензорен дисплей.
Натиснах „Купи“.
Плащането премина веднага.
От моята лична банкова карта.
