На следващата сутрин дори въздухът сякаш беше пропит от самодоволството му. Калин Пловдивски си подсвиркваше, докато подбираше най-скъпата си вратовръзка, онази с дискретния златист блясък, която пазеше за „големи победи“. Аз му подадох кафето без дума, съвършено в ролята на вярната съпруга, която стои една крачка зад мъжа си.
— Ето така трябва да изглежда човек за върха — промърмори той, оглеждайки отражението си критично. — Като милион долара.
Погледът ми не беше върху него, а върху гардероба. Там висеше новата ми рокля — семпла, ленена, в мек пясъчен цвят. Три месеца заделях от „жалката“ си заплата, за да си я позволя. За него това беше дреболия. За мен — доказателство, че все още имам свой свят.
Малката ми, тиха победа.
Калин я забеляза. Приближи се и с два пръста повдигна плата, сякаш докосваше нещо неприятно.
— Това пък какво е? Някакъв селски кич?
— Новата ми рокля — отвърнах спокойно.
— Естествено, че е твоя. Каквото можеш да си позволиш, това купуваш. — Той се обърна към мен с наставнически тон. — Мария Радославова, когато заемa ръководния пост, ще трябва да изглеждаш подобаващо. Няма повече такива… парцали. Ще бъдеш съпруга на значим човек. Това е срамно.
Докато говореше, аз гледах роклята. Радостта ми, извоювана с усилие, в момента биваше стъпквана пред очите ми.
И тогава се случи онова, което преля чашата.
Калин изглади с длан безупречно бялата си риза и я закачи небрежно на същата врата. Ютията, която беше оставил за миг върху дъската, се плъзна и падна право върху моята рокля.
Чу се съскане.
По плата плъзна тъмнокафяво петно, което бързо прогори дупка.
Той погледна изгореното място, после мен. В очите му нямаше вина. Нито разкаяние. Само раздразнение.
— Е, виждаш ли? Само си спестихме гледката на тази гадост — ухили се. — Хайде, не прави сцени. Ще си купиш нова. Когато реша и ти дам пари.
Толкова.
Нещо в мен се скъса. Не шумно, не драматично. Просто тихо и окончателно. Една година унижения, преструвки и напразни надежди се превърнаха в пепел — също като плата под горещата ютия.
— Прав си — казах с равен, почти хладен глас. — Време е да се освободим от грозните неща.
Той чу покорството, но не и смисъла. Доволно кимна, грабна куфарчето си и ме целуна набързо по бузата. После излезе — към срещата, която според него щеше да го изстреля на върха.
Изчаках вратата да се затвори. След това отворих гардероба и извадих най-елегантния си костюм. Подарък от баща ми — Николай Велизаров — в деня, когато завърших университета. Костюм, който Калин никога не беше виждал.
В офиса пристигнах цял час по-рано. Минах покрай общото си бюро под смаяните погледи на колегите и без да спирам, поех по коридора към ъгловия кабинет. На табелата още стоеше:
„Ръководител отдел Продажби — Калин Пловдивски“.
Секретарката вдигна глава изненадано.
— Мария, накъде така? Калин Пловдивски още не е дошъл.
Усмихнах се спокойно.
— Знам. Отивам в новия си кабинет. Моля ви, донесете ми кафе. И сменете табелата — името трябва да бъде Мария Радославова.
Точно в десет вратата се отвори рязко. Калин влезе сияещ, самоуверен, с папка под мишница. Замръзна на прага, когато ме видя седнала зад неговото бюро. Усмивката бавно се стопи от лицето му.
— Мария? Какво правиш тук? — попита той.
