— Да, скъпи — сложих на лицето си най-кротката и съгласна усмивка, на която бях способна. — Разбира се. Ти винаги си прав.
Вечерта се прибра сияещ, почти опиянен от собственото си величие. Захвърли върху масата лъскава папка с емблемата на престижен автосалон.
— Виж каква красавица съм си харесал! — отвори я с детски ентусиазъм и пред мен блесна рекламна брошура. От страницата ме гледаше хищният силует на скъп джип — мощен, агресивен, демонстративен.
— Ще го взема на лизинг, естествено. С моята заплата това е нищо работа. Първата вноска ще покрия от бонуса по „Хоризонт“. До дни трябва да го преведат.
Говореше бързо, разпалено, без изобщо да забележи как лицето ми постепенно се вкамени.
„Хоризонт“. Моят проект. Моите безсънни нощи, моите разчети, моите срещи с партньори. Калин Пловдивски беше просто формалният ръководител — човекът, който поставя подписа си под отчетите ми и ги представяше с театрален размах на съвещанията.
— Ще купуваш кола? — гласът ми прозвуча глухо, сякаш идваше отдалеч. — Нали ти самият настояваше да спестяваме? Че резервите ни били „притеснително малки“?
Той откъсна поглед от брошурата и ме изгледа с искрено недоумение, все едно бях казала нещо абсурдно.
— Мария Радославова, пак смесваш понятията. „Ние“ съществува, когато става дума за твоите разходи. Аз искам ли ти пари? Не. Аз ги изкарвам, аз решавам как да ги харча. Това е стимул. Мъжът трябва да има цел, да расте. А ти ме дърпаш назад с дребнавите си сметки.
Напоследък все по-често използваше този аргумент — че съм му спирачка. Всяка моя молба, всяка идея за общо бъдеще се разбиваше в тази стена. Аз бях „малките проблеми“, които пречат на „големите му амбиции“.
— Просто се опитвам да мисля практично — направих още един, последен опит. — Може би е по-разумно първо да решим въпроса с жилището? Да започнем да събираме за ипотека. Заедно.
Калин се разсмя. Същият смях, който бях чувала и преди — силен, самоуверен, унизителен.
— Ипотека? С твоята заплата? Недей да ме разсмиваш. За да се спестява за апартамент, трябва сериозен доход, не трохи от прехвърляне на документи.
После добави небрежно:
— Когато стана търговски директор, тогава ще мислим за такива неща. Засега се радвай на мъжа си. Скоро ще карам кола, на която всички ще завиждат. Това трябва да те прави щастлива.
Приближи се, обви ръце около кръста ми и ме притисна към себе си. От него се носеше аромат на скъп парфюм и самодоволство. Мирис на чужд успех.
— Между другото — снижи глас conspirativно, — утре имам среща с изпълнителния директор. Ледът се пропуква. Старецът най-после е оценил таланта ми.
Сърцето ми прескочи. Изпълнителният директор. Баща ми — Николай Велизаров.
Отдръпнах се леко, за да не усети как тялото ми се напряга.
— Това е… чудесна новина, скъпи — успях да изрека с престорен възторг.
— Разбира се, че е! — очите му блестяха. — Утре ще се реши всичко. Пожелай ми късмет.
Скоро след това заспа — спокоен, доволен и абсолютно убеден в светлото си бъдеще. Аз останах в кухнята, сама срещу тъмния прозорец.
Старият хладилник тихо бръмчеше, като метроном, който отброява секундите. Секундите до неизбежното. До разговора в десет часа. До момента, в който самоуверената му усмивка щеше да се пропука.
И аз нямах никакво намерение да му пожелавам късмет.
