— Решено, утре тръгваме! — Георги нахлу в апартамента с походката на човек, който току-що е подписал договор за милиони. — Обади се майка ми — каза, че отдавна не сме се събирали. Ралица Пиринска и Иван Велизаров също щели да дойдат. Ели, вземи месо за скарата — поне три килограма. Свински врат, знаеш, че това предпочитам.
Елена стоеше до кухненския плот и го гледаше така, сякаш току-що ѝ бяха съобщили прогнозата за времето на друга планета.
— Георги… — поде внимателно тя. — Отдавна ли говори с майка си?
— Днес. Преди малко, докато карах. — Той вече ровеше из хладилника с вид на човек, който инспектира собствен склад. — Защо питаш?
— Нищо особено. Просто така… — Тя замълча за миг. — Добре. Ще купя месото.
Не изрече най-същественото. Не защото се страхуваше, а защото още не беше решила кога и по какъв начин да го каже.
А сега — три дни по-рано.
Вилата край София — на четирийсет минути от околовръстното, с двор от шестстотин квадрата и стара дървена къща със сини капаци — престана да бъде собственост на семейство Балкански миналата сряда в 14:20 часа. Точно тогава Елена излезе от нотариалната кантора с папка документи и сума по банковата си сметка, от която ѝ причерня за момент.
Два милиона и осемстотин хиляди лева.
Имотът се водеше на нейно име — наследство от баба ѝ. Георги знаеше това, но отдавна беше започнал да възприема вилата като нещо общо, даденост, част от семейния декор. Елена я продаде тихо, без шум и без обяви. Купувачите дойдоха чрез агенция — младо семейство, което дълго обикаля двора, разглежда дървените рамки на прозорците и накрая предложи добра цена.
От получените пари тя не изхарчи нито лев. Средствата стояха по отделна сметка, а тя уж още не беше решила за какво ще ги използва.
Всъщност беше решила. Но моментът за признания не беше настъпил.
На следващата сутрин отиде на пазара. Купи точно три килограма свински врат — както бе поръчал Георги. Докато се движеше между сергиите, в съзнанието ѝ вече се подреждаше утрешната сцена: Гинка Тодорова със своята неизменна синтетична блуза в цвят морска вълна, натоварена с чанти, пълни с буркани и домашни баници. Ралица Пиринска — по-голямата сестра на свекървата, шумна, едра жена със златни обеци и категорично мнение по всяка тема. До нея — Иван Велизаров, дребен, мълчалив, вечно с леко виновен поглед, сякаш непрекъснато се извиняваше — или на съпругата си, или на целия свят.
Всяко лято тази компания окупираше вилата. Печеха месо, отпиваха ракия и обсъждаха поскъпването на храните и „доброто старо време“. Ралица неизменно намираше кусур: лехите били засадени неправилно, пържолите — препечени или сурови, а Елена — „нещо много бледа, да не е болна“. Последното звучеше повече като диагноза, отколкото като загриженост.
Когато се прибра, Елена прибра месото в хладилника и отвори лаптопа.
Вечерта Георги беше в приповдигнато настроение. Разказваше за колеги, за задръстванията, за идеята да сменят колата. Тя слушаше, сипваше му още от вечерята и си мислеше: единайсет години са заедно. Той не е лош човек. Просто никога не ѝ задава въпросите, които имат значение. За него всичко беше подразбиращо се — че вилата съществува, че утре ще пътуват, че месото вече е купено.
— Георги — подхвърли тя по едно време, — помниш ли на чие име се води вилата?
Той спря за секунда.
— На твоето, нали? Баба ти я остави.
— Точно така. На моето.
— И?
— Нищо. Само проверявах дали помниш.
Погледите им се срещнаха за кратко. Той усети, че зад думите има нещо повече, но предпочете да не задълбава. Поне засега.
Елена разтреби масата, изми съдовете и си легна по-рано от обикновено.
На сутринта приготовленията започнаха отрано.
Гинка Тодорова пристигна първа — с такси, две големи чанти и кашон в ръце. Прегърна сина си, кимна хладно на снаха си и огледа антрето с поглед на инспектор.
— Ели, мариновала ли си месото?
— Да, Гинка Тодорова.
— Сложи ли лук?
— Лук, оцет и подправки.
— Оцетът е отживелица. С киви става по-крехко.
Елена се усмихна с онази усмивка, която бе усъвършенствала през годините — учтива и напълно неутрална.
Ралица Пиринска и Иван Велизаров се появиха двайсетина минути по-късно. Ралица прекрачи прага първа — в яркозелено палто и с огромна чанта на рамо — и още от вратата започна разпалено да разказва за задръстването по шосето.
