— Иван едва не се натресе в един камион! — възкликна Ралица още от антрето. — Казвам му: „Гледай пътя!“, а той си рови в телефона!
Иван Велизаров влезе след нея, поздрави тихо и инстинктивно се отдръпна към стената — на достатъчно разстояние, за да не бъде въвлечен в словесната буря.
Георги сияеше. Точно такива събирания обичаше — шумни, леко разпилени, с мирис на чужд парфюм и ехото на различни гласове, които изпълват дома. Елена го наблюдаваше отстрани и си помисли: това е неговата сцена. Тук той се чувства в стихията си. Тук е истинският той.
— Хайде, товарим се! — разпореди той бодро. — Колата е долу, ще съберем всичко.
Никой — нито той, нито Гинка Тодорова, нито словоохотливата Ралица — дори не предположи, че днешната им дестинация вече не съществува за тях.
Елена закопча якето си, взе чантата с месото и тръгна след останалите.
Развръзката беше на една ръка разстояние.
Близо четирийсет минути по-късно колата се плъзгаше по шосето. Георги караше. До него, на предната седалка — показателен детайл — седеше Гинка Тодорова. Елена беше отзад, притисната между Ралица и Иван. Ралица не млъкваше — разказваше как съседката ѝ направила ремонт и сега „се надувала“, Иван подремваше с полуотворени очи, а Елена гледаше през прозореца и отброяваше километрите по табелите.
Оставаха десетина минути.
— Георги, миналия път портата не заяждаше ли? — обади се Гинка Тодорова.
— Малко, но я оправих.
— А водата пуснаха ли вече?
— Трябваше да са я пуснали. Ели, обади ли се на управата?
Тя замълча за миг.
— Не.
— Ето, пак така — завъртя се леко Гинка, достатъчно, за да усети Елена погледа ѝ. — Все дреболии, а никой не мисли за тях.
Ралица веднага поде темата:
— В нашето сдружение е пълен хаос! Председателят събира пари, а пътищата са все същите кратери.
Разговорът се разклони в нова посока. Елена отново се обърна към прозореца.
Мислеше си, че този миг трябва да бъде изживян. Сега. След няколко минути. Колата ще завие по познатата уличка, ще мине край старите борове и ще спре пред парцела. И тогава всички ще видят чуждия катинар и новата табелка с фамилия, различна от Балкански.
Георги намали скоростта.
Никой не проговори. Погледът му се закова в портата. После в катинара. После в табелката.
— Какво е това? — каза накрая.
Гласът му звучеше равен. Прекалено равен.
— Новите собственици — отвърна спокойно Елена. — Продадох вилата преди три дни.
Тишината в автомобила стана тежка, почти осезаема. Гинка Тодорова бавно се обърна назад. Ралица остана със зяпнала уста. Иван окончателно се събуди.
— Какво каза? — Георги продължаваше да гледа напред.
— Продадох я. Имотът беше на мое име. Имах право.
— Елена… — той се извърна към нея. — Осъзнаваш ли изобщо какво твърдиш?
— Напълно.
Гинка Тодорова слезе първа. Без дума. С изражение на човек, който току-що е получил шамар. Застана пред портата, прочете новата табелка, после погледна снаха си.
— Знаех си — произнесе тихо, но отчетливо. — Винаги съм знаела каква си.
Елена също излезе. Остана край пътя, с чантата месо в ръка — месо, което вече нямаше къде да бъде изпечено — и я погледна право в очите.
— Каква съм, Гинка Тодорова?
— Чужда. От първия ден чужда за нашето семейство. Дойде, настани се, завъртя главата на сина ми — а вилата, видиш ли, на твое име! Много удобно!
— Тази вила е наследство от баба ми — каза Елена тихо. — Знаете това.
— Знам! — гласът на свекървата се извиси. — И какво от това? Единайсет години ходим там! Това беше семейно място!
— Единайсет години — повтори Елена. — Помня ги. Всяко лято. Аз боядисвах оградата, плевях лехите, готвех за всички, миех съдовете. И неизменно слушах забележки. Че маринатата не била както трябва. Че не съм изчистила достатъчно. Че съм бледа. Че съм прекалено слаба. Че съм странна.
Гинка пое въздух, готова да отвърне, но Елена не ѝ остави възможност.
— Не вдигам скандал. Просто изреждам факти.
Ралица, досега зрител на първия ред, не издържа:
— Ама ти наистина ли? Да продадеш така, без да кажеш! Да оставиш всички в небрано лозе!
— Ралица — намеси се тихо Иван.
— Какво „Ралица“? Хората тръгнали с настроение, а тя — сделка зад гърба им! Това как се нарича?
— Нарича се покупко-продажба — отвърна Елена. — Законна сделка.
През цялото време Георги стоеше до колата. Ръцете му бяха в джобовете, погледът — вперен в асфалта. Когато гласовете стихнаха, той бавно вдигна глава и я погледна продължително, сякаш я виждаше за първи път.
— Защо не ми каза?
— Защото ти не…
