— …защото ти никога не ме попита — довърши тя спокойно.
— Какво да попитам? — гласът му прозвуча глухо.
— Нищо съществено, Георги. Никога не си ме питал за важните неща. Ти съобщаваше решенията си. „Утре тръгваме.“ „Вземи месо.“ „Обади се на управата.“ Единадесет години живях като елемент от твоя график, като част от организацията ти, не като човек до теб.
Той не откъсваше очи от нея.
— Парите от продажбата са мои — продължи Елена равномерно. — Още не съм решила какво ще правя с тях. Но знам едно със сигурност — не искам повече да боядисвам чужди огради и да слушам как съм мариновала месото „не както трябва“.
Гинка Тодорова възкликна възмутено:
— Чуваш ли я изобщо, Георги? Осъзнаваш ли какво говори?
Той я чуваше. Личеше си по лицето му — по начина, по който чертите му бавно се променяха, сякаш небето притъмняваше преди буря: още не беше нощ, но светлината вече не беше същата.
— Елена… — каза след пауза. — Това означава ли, че си тръгваш?
Тя не отвърна веднага. Погледът ѝ се плъзна по портата с новата табела, по боровете отвъд оградата, после се спря върху торбата с месото в ръката ѝ.
— Ще си повикам такси — изрече тихо. — Вземете месото, няма смисъл да се разваля.
Остави чантата на земята, извади телефона си и се отдалечи на няколко крачки.
Гинка Тодорова я изпрати с втренчен поглед. Ралица Пиринска — за пръв път от сутринта — не каза нищо. Иван Велизаров измъкна от джоба си пакетче със семки и започна внимателно да чупи, почти без звук.
Георги остана неподвижен.
Някъде зад боровете излая куче. Осем минути по-късно таксито спря пред портата.
Елена се настани на задната седалка, затвори вратата и въведе адрес в навигацията — не домашния. Друг. Къде точно — това вече беше нейна работа, нейна посока.
Колата потегли по познатите улици. Тя гледаше през прозореца без да мисли за нищо конкретно — просто проследяваше как фасадите, магазините и хората с торби се нижеха като кадри от филм. Шофьорът мълчеше, което беше рядкост, и тя му беше искрено благодарна за това.
Отиваше към центъра. При нотариус — не защото беше спешно, а защото преди три седмици си беше запазила час за консултация и все отлагаше. За подялбата на имущество. За това как стоят нещата, когато жилището е купено по време на брак, но първоначалната вноска е била от нейни, спестени преди сватбата средства.
Нотариусът се оказа възрастен мъж с уморени очи и безупречно подредено бюро. Изслуша я внимателно, зададе няколко точни въпроса и потвърди онова, което тя вече подозираше: позицията ѝ е стабилна, документите са налице, важното е да не протака.
Елена излезе навън и спря на стълбите. Слънцето я заслепи за миг. От близкото кафене се носеше аромат на прясно кафе.
Влезе вътре, избра маса до прозореца и си поръча капучино и кроасан — просто защото ѝ се искаше. Не защото трябваше, не защото някой чакаше. Просто желание, последвано от действие.
На съседната маса две жени оживено обсъждаха предстоящата си почивка и се смееха. Елена ги наблюдаваше и си мислеше, че така изглежда обикновеният живот — да седиш в кафене и никой да не ти обяснява как си объркала маринатата.
Телефонът ѝ остана тих почти цял час.
После пристигна съобщение от Георги: „Къде си?“
Тя довърши кафето си и едва тогава отговори: „Ще се прибера довечера.“
Минута по-късно: „Трябва да поговорим.“
„Знам“, написа тя и прибра телефона в чантата си.
Вкъщи се прибра в шест и половина.
Георги я чакаше в кухнята. Пред него имаше чаша чай, до която очевидно не беше посягал. Изглеждаше така, сякаш е водил дълъг спор със самия себе си и още не е стигнал до решение.
— Седни — каза той.
Тя свали якето си, окачи го и се настани срещу него.
— Майка ми се обади — започна той.
— Предположих.
— Много е разстроена.
— Георги — погледът ѝ беше спокоен, — разбирам, че майка ти е разстроена. Но в момента не искам да обсъждам нейните чувства. Нека говорим за нас.
Той замълча и прокара ръце по лицето си — жест, който тя познаваше: така реагираше, когато не знаеше как да продължи.
— Наистина ли мислиш за развод?
— Мисля за честен разговор. Може би първия от години насам.
— Не е честно да продаваш къщата зад гърба ми.
— А честно ли беше да ми съобщаваш, че утре идва цялата рода, без да ме попиташ дали ми е удобно?
Той отвори уста, но не намери думи.
— Единадесет години, Георги. Единадесет години бях удобна. Усмихвах се на майка ти, която ме гледаше като досадна неизбежност. Търпях забележките на Ралица Пиринска. Готвех, чистех, организирах. И работех — и печелех не по-малко от теб. Само че ти сякаш никога не го забеляза.
— Забелязвах.
— Не. Приемаше го за даденост. Това не е едно и също.
Той се взира дълго в масата, после в нея.
— Какво искаш от мен?
Елена пое дъх и каза ясно:
— Искам най-после да ме попиташ как съм и какво искам.
