Свекърва ми изхвърли родителите ми от дома ми, докато ме нямаше, но накрая сама си навреди
Седем години. Толкова време живея в този апартамент, седем години се събуждам до Иван и също толкова понасям киселите забележки на майка му. През цялото време слушам едно и също: „Дойде от твоята дупка и веднага се настани в готовото гнездо.“ Валентина Петрова никога не пропуска случай да ми напомни, че тук съм чужда.
— Елена, пак си оставила чиниите в мивката — обявява тя още с влизането си в кухнята, както винаги без покана и без предупреждение. Разполага с ключ, който Иван ѝ е дал още преди сватбата ни. Многократно съм го молила да си го поиска обратно, но той само махва с ръка: „Стига, това е майка ми.“
— Щях да измия след обяда — отвръщам тихо, без да вдигам очи от масата. Петгодишният ни син Максим седи до мен, яде си кашата и крадешком наблюдава баба си. Децата усещат напрежението, дори когато не се изрича на глас.
— Щяла! — изсумтява Валентина Петрова. — При теб всичко е „щях“. После Иван се прибира изморен от работа и го посреща хаос. Поне детето расте както трябва, не се е метнало на теб.
Под масата пръстите ми се свиват в юмруци. Не се е метнало на мен? Аз ставам нощем, когато е болен. Аз му чета приказки и редя с него кули от конструктор. Аз го записах в детската градина и присъствам на всяка родителска среща. И все пак мълча. Както винаги.
Тя оглежда кухнята така, сякаш е господарката на този дом. А някога и тя е била пришълка. Преместила се е от село край Русе в Пловдив през осемдесетте и се омъжила за бащата на Иван. За това обаче предпочита да не говори. Днес вече е „градска“, а аз съм просто „провинциалистката от панелката“.
— Този апартамент остана от бабата на Иван на нашето семейство — подема отново познатата си песен. — Ти си тук само… гостенка. И то временна.
„Временна гостенка“ — така ме нарича вече седма година. Временна, въпреки че родих внука ѝ, работя от сутрин до вечер и вложих всичките си спестявания в ремонта.
— Мамо, стига вече — прошепвам изтощено.
— Аз не съм ти майка! Казвам се Валентина Петрова! И запомни — по-възрастната съм, значи аз съм стопанката тук.
Максим се намръщва и отблъсква чинията.
— Бабо, защо се караш на мама?
— Яж си кашата, миличък. А майка ти трябва да се научи как се поддържа ред в един дом.
Вечерта, когато Иван се прибира от работа, отново събирам смелост да говоря с него.
— Иване, така повече не издържам. Майка ти влиза когато пожелае, упреква ме пред детето, унижава ме. Помоли я да ти върне ключа.
Той събува обувките си, без дори да ме погледне.
— Елена, какво толкова искаш да направя?
