Той най-сетне ме поглежда раздразнено.
— Какво искаш да направя? Това е майка ми. Възрастна жена е, живее сама. Апартаментът все пак остана от баба…
Сърцето ми се свива, но не отстъпвам.
— Иване! Седем години сме семейство. Имаме дете. Това е нашият дом!
— Наш е, разбира се. Но мама има право — по документи жилището е на мое име. А тя е свикнала да влиза когато пожелае, още от времето, когато живеех тук сам…
Думите му ме прорязват.
— Тогава прехвърли половината на мен. Официално.
Той реагира така, сякаш съм го ударила.
— Защо са ти тези формалности? Нали се обичаме?
Обичаме се… Може би. Но любовта и нотариалните актове не са едно и също. Това го осъзнах твърде късно.
Седмица по-късно пристигат родителите ми. Ще останат десет дни, за да гледат Максим, докато ние сме на работа. Обикновени хора са — татко работи в завод, мама е медицинска сестра. Но колко пъти са ни подавали ръка! Когато ремонтирахме банята, ни дадоха четири хиляди лева. После помогнаха и за новите мебели. А когато Максим се разболя тежко, пак те покриха разходите.
— Най-сетне дойдохте — прегръщам мама. — Максим брои дните до срещата с вас.
— Само да не ви притесняваме — колебае се татко. — И без това мястото ви не е голямо…
— Моля ти се, татко. Това е домът ни. И вие сте част от семейството.
Иван ги посреща учтиво, както винаги. Уважава ги, благодарен е за подкрепата им. Но усещам напрежението му. Още същата вечер се обажда на Валентина Петрова да ѝ съобщи, че моите родители са тук.
— Мамо, за няколко дни ще останат родителите на Елена… Да, всичко е наред… Разбирам.
На следващия ден и двамата сме на работа. Мама и татко остават с Максим — четат му приказки, играят, готвят. Синът ни сияе: баба Вера му разказва истории за животни, а дядо Михаил му показва фокуси с монети.
Работя в туристическа агенция. Малко след един и половина телефонът ми звъни. Гласът на мама трепери:
— Ленче… Свекърва ти е тук. Крещи, че сме се настанили без разрешение…
Стомахът ми се свива.
— Какво става, мамо?
— Казва да си събираме багажа и да се махаме. Че това било нейно жилище и никого не била канила…
В слушалката проехтява гласът на Валентина Петрова:
— Дошли и се разположили! Мислят си, че могат да живеят където им скимне! Това е частна собственост!
— Мамо, спокойно. Тръгвам веднага. Дай ми я на телефона.
— Не иска да говори. Много е ядосана… Максим се изплаши…
— Къде е детето?
— В стаята си. Дядо му е при него.
Оставям всичко и излитам от офиса. По пътя звъня на Иван:
— Майка ти гони родителите ми!
— Какво? Тръгвам веднага!
— И този път ѝ вземи ключовете! Повече няма да търпя!
Пристигам за тридесет минути вместо за обичайния час. Пред входа виждам куфара на родителите си. Куфарът им стои на тротоара.
Изкачвам стълбите на бегом и още преди да отключа, чувам крясъците отвътре.
