— Не си въобразявайте, че ще се настаните тук! Имате си дъщеря — нека тя ви издържа!
Гласът на Валентина Петрова прорязва апартамента. Отключвам рязко и влизам. В коридора родителите ми стоят като вцепенени, до стената, сякаш са натрапници. Майка ми бърше сълзите си. От детската стая се чува задавеният плач на Максим.
— Валентина Петрова, какво става тук? — гласът ми трепери, но не от страх.
Тя се обръща към мен, лицето ѝ е пламнало.
— Питай тях! Решили са да се настанят трайно, явно! Обясних им, че това не е хотел, а частен дом!
— Това е нашият дом! — отвръщам. — Моят и на Иван! А те са мои гости!
— Нашият? — изсмива се истерично. — Твоят ли? Имаш ли нещо на свое име тук? Нямаш! Всичко е на сина ми! Значи аз решавам!
Майка ми пристъпва към мен, гласът ѝ е тих:
— Еленче, ще отидем в някой хотел, няма проблем…
— Никъде няма да ходите! — прегръщам я. — Валентина Петрова, ще се извините веднага!
— Аз ли? Те трябва да поискат прошка, че нахлуват!
Вратата се отваря и Иван влиза. По лицето му личи, че усеща напрежението.
— Мамо, какво правиш?
— Пазя дома ни! Те искат да се установят тук!
— Те са поканени. Само за седмица.
— Седмица! А после? Ще пуснат корени! Знам ги аз такива!
Отивам при Максим. Седи на леглото, подсмърча. Дядо му Михаил го гали по косата.
— Мамо, защо баба Валя крещеше на баба Вера? — пита ме тихо.
Преглъщам буцата в гърлото си.
— Понякога възрастните спорят, миличък. Но ще се оправим.
— Те ще си тръгнат ли?
— Не. Ще останат при нас, както сме решили.
Връщам се в хола. Иван се опитва да вразуми майка си:
— Мамо, това поведение не е приемливо.
— Неприемливо? А нормално ли е никой да не ме пита? Разбирам случайно, че ще живея с чужди хора!
— Те не са чужди. Родителите на Елена са!
— За мен са никои!
Хващам Иван за ръката.
— Трябва да поговорим. Насаме.
Влизаме в кухнята. Затварям плътно вратата.
— Дотук бях — казвам спокойно. — Или поставяш граници на майка си веднъж завинаги, или си тръгвам.
— Елена, не прибързвай…
— Не прибързвам! Тя изхвърли багажа на родителите ми на улицата! Вдигна скандал пред детето! Колко още?
— Тя просто се тревожи…
— Иван — прошепвам, но всяка дума тежи. — Ако сега не ѝ вземеш ключовете и не прехвърлиш половината апартамент на мое име, утре подавам молба за развод.
Той пребледнява.
— Елена, това е сериозно…
— Точно така. Седем години търпя унижения. Моите родители вложиха последните си спестявания в ремонта, а ги гонят като бездомни! Искам гаранция, че това е и моят дом. Че не съм временен квартирант.
— Има процедури, документи…
— Не ме интересуват формалности. Искам сигурност.
Иван замълчава. Погледът му се плъзва към прозореца, сякаш търси отговор отвън, а аз виждам, че този път разбира — не го заплашвам напразно.
