Иван още стои неподвижно, взрян през стъклото, сякаш там ще открие изход.
— А как ще го обясня на мама? — прошепва почти без глас.
— Утре внасям документите за развод. И вземам Максим с мен.
Думите ми падат тежко, без колебание. Той разбира, че този път не заплашвам. Седем години са прекалено дълъг срок, за да продължавам да живея на място, където се чувствам натрапник.
След дълга пауза Иван въздъхва.
— Добре — казва тихо. — Утре ще уредим всичко.
Връщаме се в хола. Валентина Петрова е седнала на дивана, лицето ѝ още пламти от възмущение.
— Мамо — обръща се Иван към нея, — дай ключовете.
— Какви ключове?
— От апартамента. Дай ми ги.
— Иване, ти нормален ли си?
— Така повече не може. Елена е права. Това е нашият дом.
Лицето на Валентина Петрова пребледнява.
— Значи заради нея ще изгониш собствената си майка?
— Никой не те гони. Но ключовете остават тук. И ще се извиниш на родителите на Елена.
— Никога!
— Тогава не идвай повече.
Тя става рязко. Ръцете ѝ треперят, докато рови в чантата си. Изважда връзката и я тръшва върху масата.
— Добре! Ще видиш ти как ще се оправяш без майка си! Тая твоя жена първа ще те изостави, ако стане нещо!
Излиза като буря и затръшва вратата толкова силно, че прозорците звънват.
Настъпва глуха тишина.
Родителите ми стоят смутено в антрето, сякаш се чудят дали изобщо трябва да са тук.
— Простете ѝ — казвам им. — Чувствайте се у дома си. Това е и вашият дом.
Майка ме прегръща.
— Ели, може би прекалихме…
— Не, мамо. Трябваше да стане. И то отдавна.
На следващия ден с Иван отиваме при нотариус. Той прехвърля половината от жилището на мое име. Подписът му слага край на усещането ми, че съм „временна“. Вече имам законно право да бъда тук.
Три дни Валентина Петрова не се обажда. После телефонът на Иван звъни. Гласът ѝ трепери от плач.
— Сине, не исках така… Просто се тревожех…
— Мамо, ела. Но се дръж както трябва.
Тя идва с торта и букет. Извинява се на родителите ми — неубедително, с изкуствена усмивка, но изрича думите.
— Бях изнервена — оправдава се. — Ние, по-възрастните, понякога реагираме прекалено.
Моите родители ѝ прощават. Те са такива — сърцати хора.
Оттогава има нов ред. Валентина Петрова звъни предварително, преди да дойде. Не прави забележки за подредбата или готвенето ми. И вече не ме нарича „гостенка“, а просто Елена.
Месец по-късно родителите ми идват отново — този път за рождения ден на Максим, който скоро ще бъде ученик. Никой не ги отпраща. Дори Валентина Петрова помага да наредим масата.
— Постъпи правилно — прошепва майка ми, когато оставаме сами в кухнята. — Отдавна трябваше.
— Знам, мамо. Отдавна.
Сега Валентина Петрова гледа на мен по различен начин. Разбра, че когато опита да прогони родителите ми, едва не изгуби сина си и внука си. Намерението ѝ да разклати семейството ни се обърна срещу самата нея.
В този дом вече не съм нечия временна обитателка.
Аз съм неговата стопанка.
