— Маргарита Велизарова, ще ви помоля да излезете от кабинета — нотариусът рязко затвори папката и я изгледа така, сякаш мястото ѝ вече беше отвън. — Завещанието на Борис Любомиров може да бъде огласено единствено в присъствието на съпругата му.
Свекървата застина, устата ѝ остана полуотворена. Даниела Костова подскочи от стола си, но майка ѝ я изпревари:
— Как така няма да го чуя?! Аз съм му майка! Имам право да знам какво е оставил синът ми…
— Нямате такова право — прекъсна я хладно нотариусът, обръщайки документа към себе си. — Напуснете веднага.
Надежда Валентинова седеше с ръце, преплетени в скута. Погледът ѝ беше вперен през прозореца, където сивият априлски ден висеше тежко над града. Преди половин година Борис се беше свлякъл насред производствения цех — във въздуха още се носел аромат на ванилия и топло тесто. Лекарите казаха, че всичко е станало за миг — откъснат тромб. Тя дори не беше приела напълно, че той няма да се върне, а вече я довлякоха тук, защото Маргарита и Даниела нямаха търпение.
Вратата се затръшна толкова силно след свекървата, че рамката изскърца.
Нотариусът отвори плика и разгъна листовете.
— Галина Мартинова. Познато ли ви е това име?
Надежда поклати глава. Нищо не ѝ говореше. Мъжът срещу нея я наблюдаваше внимателно, сякаш търсеше реакция.
— Съпругът ви е променил завещанието преди година. Осемдесет процента от бизнеса и всички спестявания оставя на Галина Мартинова. Също и на две непълнолетни деца — Симеон Дунавски и Анна Калинова. За вас остават апартаментът и вилният парцел. За майка му и сестра му — стари акции без реална стойност.
Думите достигаха до слуха ѝ, но смисълът им се разпадаше. Галина. Две деца. Тя се опитваше да свърже всичко с мъжа, когото познаваше. Борис не закъсняваше без обяснение. Не криеше телефона си. Не я беше гледал в очите с лъжа.
— Дайте ми адреса — прошепна тя.
Нотариусът ѝ подаде листче. Къща в покрайнините, в тих квартал извън града. Надежда го сгъна внимателно и го прибра в джоба на палтото си.
Щом излезе, Маргарита и Даниела я наобиколиха като хищни птици.
— Е, какво пише? — изсъска Даниела. — Колко получаваме?
Надежда ги подмина без дума. Ръката на Даниела се впи в рамото ѝ и я завъртя рязко.
— Оглушала ли си? Отговори!
— Почти нищо — каза спокойно Надежда и я погледна право в очите. — На вас се падат почти нищо.
На следващия ден дойдоха у дома ѝ. Маргарита се беше настанила на дивана като съдия, готов да произнесе присъда. До нея седеше Даниела, а срещу тях — мъж с измачкано яке, представил се за адвокат.
— Ще оспорваме завещанието — обяви свекървата. — Борис не е бил с всичкия си. Някоя жена го е оплела и му е измъкнала парите, а ние ли да мълчим?
Надежда стоеше до прозореца, без да се намесва.
— Имаме свидетели — намеси се Даниела и размаха лист. — Съседът ще каже, че брат ми се държеше странно в последните месеци. Един бивш пекар ще потвърди, че е викал по хората и не е бил адекватен.
— Срещу заплащане, предполагам — обърна се тя към тях.
— И какво от това? — вирна брадичка Даниела. — Важното е съдът да признае документа за недействителен. Ти си му съпруга, Надежда. Длъжна си да защитиш паметта му.
Надежда премести поглед към Маргарита Велизарова. Тя седеше неподвижно и чакаше отговора ѝ.
