Маргарита Велизарова не откъсваше поглед от нея. Лицето ѝ бе като изсечено от камък, устните — тънка линия. В този поглед нямаше и следа от скръб, само хладна пресметливост.
— Ще помисля — произнесе тихо Надежда.
— Няма какво да обмисляш! — дланта на Маргарита тресна по масата. — След седмица внасяме исковата молба. И ти ще застанеш до нас. Ясно ли е?
Надежда не отвърна. Отвори вратата и изчака мълчаливо, докато двете жени излязат. Когато стигнаха прага, свекърва ѝ се обърна още веднъж.
— Ако ни предадеш, няма да ти простя. Никога.
Къщата зад черешовата градина се оказа стара и килната, с олющени капаци на прозорците. Портата изскърца, когато Надежда я побутна. В двора висеше люлка от автомобилна гума, а до нея — избелялата от слънцето масичка. Тя почука.
Отвори ѝ жена — болезнено слаба, почти прозрачна. Косата ѝ беше прибрана небрежно с ластик, лицето — без грим, с тъмни сенки под очите. Щом съзря Надежда, разбра коя е.
— Вие сте съпругата му.
— Да.
Погледите им се срещнаха. Надежда очакваше самоуверена съперница. Вместо това видя изтощен човек, който сякаш се страхува да поеме въздух.
— Заповядайте — отстъпи Анна Калинова.
Вътре миришеше на лекарства и варена елда. На дивана седяха две деца — момче на около дванайсет и по-малко момиче. Щом Симеон Дунавски вдигна очи към нея, Надежда усети как я пронизва студ. Същите черти. Същият поглед като на Борис Любомиров преди двайсет години.
— Каза ми, че сте разведени — прошепна Анна, като се отпусна на стола. — Преди три години. Повярвах му. Работех в пакетажния цех, той идваше да проверява смените. Заговорихме се. Беше внимателен, грижовен. После се разболях… той уреди прегледи, лекари. А после… аз се влюбих. Мислех, че и той. Че сме семейство.
Тя стисна пръсти до побеляване. Надежда седна срещу нея.
— Кога разбра истината?
— След смъртта му — Анна я погледна с очи, пълни със срам. — Обади се нотариусът. Земята се разтвори под краката ми. Не знаех… кълна се, не знаех.
Симеон се изправи и пристъпи напред. Говореше спокойно, но в гласа му имаше твърдост, необичайна за възрастта му.
— Ще ни вземете ли всичко чрез съда? На мама ѝ трябва операция. Ако не я направи, няма да изкара до лятото. Само в столицата могат да я поемат. Ако започнете дело, ще стане късно.
Надежда не намери думи. Беше дошла да види враг. А пред нея стояха измамена жена и деца, които просто искаха майка им да живее.
— Дайте ми време — едва прошепна тя.
Когато си тръгваше, Анна я настигна до вратата.
— Бих се отказала от всичко — каза тихо. — Но нямам средства за лечението. Имам само тях. Не искам да останат сами.
Същата нощ Надежда прерови вещите на Борис. Сред старите папки откри забравен бележник. Беше останал у дома преди половин година. Разлисти го и се натъкна на редове, изписани с неговия почерк:
„Как да кажа на Надежда? Тя ми даде целия си живот, а аз се разкъсах на две. Анна и децата имат нужда от мен. Но и Надежда не мога да предам. Как стигнах дотук, че не съм способен да избера?“
По-надолу, със ситни букви: „Ани отслабва. Лекарите дават шест месеца, може и по-малко. Операцията е последният шанс. Страх ме е. Не бива да я изпусна.“
