Дните отново потекоха в познатия си ритъм. Надежда Валентинова се върна към задълженията си в социалната служба, към скромното жилище и дългите, притихнали вечери, в които единствената компания беше собствените ѝ мисли. Понякога отваряше чекмеджето и изваждаше снимката на Борис Любомиров. Взираше се в лицето му и се питаше дали е обичала истинския човек, или само внимателно изградената му маска. Отговор така и не откри.
В края на лятото Галина Мартинова се прибра от столицата. Беше отслабнала осезаемо, но в очите ѝ имаше живот. Операцията бе преминала успешно. Лекарите препоръчваха продължителна рехабилитация, ала прогнозите звучаха обнадеждаващо.
Още същия ден Надежда Валентинова отиде да ги види. Вратата ѝ отвори Симеон Дунавски. Без да каже и дума, я притисна силно в прегръдките си — по мъжки, зряло, сякаш за миг бе пораснал с години. От стаята надникна Анна Калинова и ѝ се усмихна плахо.
Галина седеше на канапето, загърната с одеяло. Щом я съзря, очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Благодаря ви… — прошепна тя през плач. — Имахте право да вземете всичко. Можехте да ни сринете. А вместо това…
— Постъпих така, както вярвам, че Борис би искал в края — отвърна тихо Надежда Валентинова и седна до нея. — Да, той сгреши. Излъга и двете ни. Но преди да си отиде, опита поне малко да поправи стореното. Не пожелах да разрушавам това последно усилие.
Настъпи тишина. Две жени, свързани от един и същ мъж чрез болка и измама, но намерили сили да не се превърнат във врагове.
— Не знам дали имам право да искам прошка — промълви Галина. — Само искам да знаете, че не съм целяла да ви съсипя живота.
— Знам — кимна Надежда. — Той сам го направи в мига, когато реши да живее в лъжа.
С настъпването на есента се разчу, че Маргарита Велизарова е продала апартамента си и е заминала при далечна роднина в друг град. Даниела Костова остана, но избягваше местата, където би могла да срещне Надежда. Говореше се, че си търси работа — след съдебните разходи и хонорарите на адвокатите средствата ѝ били почти изчерпани.
Надежда Валентинова не изпитваше злорадство. По-скоро усещаше облекчение. Тези хора вече не присъстваха в ежедневието ѝ и не можеха да го тровят с алчността си.
Един октомврийски следобед Симеон се появи пред вратата ѝ с букет есенни астри. Подаде ѝ ги смутено.
— Мама ви ги изпраща… А и аз исках да кажа „благодаря“. Че не ни отнехте възможността да започнем отначало.
Тя пое цветята и усети как гърдите ѝ се стягат — не от скръб, а от нещо по-светло, по-тихо. Може би от мисълта, че дори от измяна може да се роди доброта.
— Как е тя? — попита.
— Все по-добре. Лекарите са уверени, че ще живее — усмихна се момчето.
Надежда го изпрати до портата и дълго гледа след него. После се върна, постави астрите във ваза и седна до прозореца.
Не знаеше дали някога напълно ще прости на Борис. Не беше сигурна и дали споменът за него ще престане да боли. Но едно бе безспорно — тя избра да продължи напред, вместо да търси възмездие. И това решение ѝ носеше вътрешен мир.
Навън ситен есенен дъжд ръмеше безспирно. Тя го наблюдаваше и си мислеше, че понякога предателството не разкрива най-лошото в човека, а най-доброто. Защото точно тогава разбираш какъв си всъщност.
А тя вече знаеше — не е от хората, които биха лишили болна жена и децата ѝ от бъдеще, дори законът да им дава това право.
Тя беше различна.
