— Да не си оглушала?! Казвам ти — сватба! В нашия дом! След месец! — Георги Яворов стоеше на прага на хола, още с якето на гърба и с пазарски торби в ръце. Гледаше съпругата си така, сякаш току-що беше съобщил нещо напълно естествено. — Габриела Костова се омъжва и ние ще ѝ помогнем. Решено е.
Росица Любомирова не реагира веднага. Седеше на дивана, свила крака под себе си, а показалецът ѝ бе застинал над бутона „Изпрати“. Договорът за наем на апартамента на улица „Речна“ беше попълнен, подписан електронно и чакаше само едно докосване.
Само едно движение.
Тя бавно затвори лаптопа.
— Здрасти — произнесе спокойно.
Георги остави торбите в кухнята с шум, буркани издрънчаха по плота. След миг се върна без якето, разтривайки доволно ръце — с вид на човек, който току-що е уредил световен проблем.
— Е? Чу ли ме изобщо?
— Чух те — отвърна Росица и внимателно постави компютъра върху масичката. — Разкажи ми по-подробно.
Габриела — по-малката сестра на Георги — принадлежеше към онзи тип хора, които щом прекрачат прага, въздухът в стаята сякаш намалява. На двадесет и осем, с глас като телевизионен водещ и леко присвити очи, тя никога не молеше — тя обявяваше решения. И странно защо всички се съгласяваха. Дори Росица, която за седем години брак бе научила семейството им до най-дребния нюанс — навици, полунамекнати упреци, значещи паузи.
Годеникът — Димитър Филипов — се появи в живота на Габриела преди осем месеца. На една семейна вечеря през февруари той беше почти безмълвен, хапна малко, но разгледа жилището с прекалено внимание. Тогава Росица реши, че е просто притеснителен. После започна да се съмнява.
— Искат скромно тържество — обясняваше Георги, крачейки из стаята. — Около четиридесет души. Ресторантът излиза солено, наемането на зала също. А нашият апартамент е просторен — ще разместим мебелите, ще сложим маси, музика…
— Четиридесет души — повтори тя.
— Е, може и малко повече. Габи каза „горе-долу“.
— „Горе-долу“ колко означава?
Той спря насред стаята.
— Роси, това ми е сестра. Един път се жени.
Тя го погледна. После — затворения лаптоп. И отново него.
Някъде дълбоко в себе си чу ясен, спокоен глас: ето го момента.
На следващия ден Габриела се появи без предупреждение — както винаги, сякаш този дом беше общ коридор. В ръцете си носеше дебела папка с разпечатки. Росица отвори вратата и първо видя папката, после лицето.
— Всичко съм обмислила — заяви вместо поздрав и влезе направо в хола.
Димитър остана за миг на прага. Усмихна се учтиво, може би твърде учтиво — усмивка, която стои като заемно палто: топли, но не принадлежи.
— Заповядайте — каза Росица.
Настаниха се около масата. Папката се отвори. Вътре — разпечатки от Pinterest, списъци с менюта, схеми на подредба. Всичко изготвено за чуждо жилище, в което авторката не живееше.
— Тук махаме дивана — посочи Габриела по чертежа — и подреждаме три маси по шест места. До прозореца ще е барът, ще го наемем. Ето фирмата за кетъринг, вече съм я избрала, идват със съдове и персонал…
Росица слушаше. Кимаше. Понякога задаваше кратки, делови въпроси. Колкото повече обаче продължаваше изложението, толкова по-ясно ѝ ставаше, че тя самата отсъства от тази картина. В плановете нямаше Росица. Имаше квадратура, контакти за гирлянди и свободни ъгли.
Димитър почти не се включваше. Прелистваше телефона си, от време на време вдигаше очи и кимаше кратко, сякаш удостоверяваше: точно така ще бъде.
— А средствата? — попита накрая Росица.
Габриела премигна.
— Ами… с Георги решихме да поделим разходите наполовина.
— Георги не е обсъждал нищо с мен — отвърна тя равномерно.
Настъпи кратка тишина. Габриела и Димитър си размениха бърз поглед, почти незабележим. Почти.
— Ние сме семейство — изрече Габриела с тон, който трябваше да приключи темата.
Вечерта Росица отново отвори лаптопа.
Договорът още чакаше. Апартаментът на „Речна“ — светъл двустаен на четвъртия етаж, с гледка към парк, високи тавани и съседи, които тепърва щеше да опознае. Три месеца го търси. Не беше казала на Георги — не от тайна, а от колебание. Надяваше се, че може би нещата ще се подредят. Че може би преувеличава.
Сега вече не се колебаеше.
Пръстът ѝ докосна тъчпада.
И точно тогава от коридора се разнесе гласът на Георги. Говореше по телефона, смееше се, обсъждаше сватбата с приятел — леко, весело, сякаш това беше чист празник, а не чужд товар, хвърлен в нечий друг живот.
Росица отдръпна ръката си.
Затвори компютъра.
Стана, отиде до кухнята, наля си чаша вода. Загледа се през прозореца. Долу млада жена буташе количка, двама тийнейджъри караха тротинетки, а гълъбът на отсрещния корниз стоеше така съсредоточено, сякаш и той наблюдаваше сцената и очакваше какво решение ще вземе тя оттук нататък.
