Той така и не решаваше дали да повиши тон, или да се направи, че нищо не се е случило.
— Можеше поне малко… — поде Георги, но думите му увиснаха.
— Георги — прекъсна го Росица спокойно. — Искам да ти кажа нещо, без скандали и обвинения. Нямам нищо против сватбата. Нито срещу това да помогнем. Но онова, което ти и Габриела намислихте, не беше молба. Беше нещо съвсем различно.
Той не ѝ отвърна. Отиде в кухнята и шумно сложи чайника, сякаш металният звън можеше да запълни мълчанието.
Росица се върна в хола, отвори лаптопа си. Договорът за наем стоеше на екрана, недовършен. Апартамент на улица „Речна“. Четвърти етаж. Гледка към парк.
Погледът ѝ се задържа върху текста, но мислите ѝ се върнаха към Димитър — към онзи последен поглед на прага. В него нямаше нито раздразнение, нито засегнато достойнство. Имаше нещо по-студено. Пресметливо.
„Този човек знае повече, отколкото показва“, мина ѝ през ума. „Или вече е решил нещо.“
Пръстът ѝ застина над тъчпада.
И отново не натисна.
В главата ѝ се появи друг въпрос: защо Димитър мълча през цялото време? Умен, наблюдателен, очевидно уверен — а не пророни и дума. Само слушаше и преценяваше.
Защо?
Отговорът дойде три дни по-късно и съвсем не оттам, откъдето го очакваше.
В пощата ѝ се появи съобщение от непозната жена: „Вие ли сте съпругата на Георги Яворов? Трябва да поговорим. Важно е.“
Росица дълго гледа екрана. После написа кратко: „Слушам ви.“
Срещнаха се в малко кафене на улица „Маяковски“ в Бургас — дървени маси, приглушена светлина и аромат на кардамон. Жената се представи като Надежда Филипова. На около тридесет и две, с тих глас и пръсти, сплетени внимателно върху масата, сякаш беше на изпит. Работеше като счетоводителка във фирмата, където Димитър заемаше поста търговски директор. И носеше със себе си информация.
Оказа се, че сватбената локация е само прикритие. Димитър търсел начин да прокара няколко фиктивни сделки — по документи плащания за кетъринг и наем на оборудване. Сумите щели да минат през фирма на негов близък, а оттам да изчезнат нататък. Схемата била елементарна и трудно проследима. Нужни били единствено доверчиви роднини с налични средства и собствен имот.
Надежда говореше равномерно, без излишни емоции, от време на време проверяваше нещо в телефона си. Росица отпиваше от кафето си и усещаше странно спокойствие. Не шок, не паника. По-скоро онова усещане, когато отдавна си долавял фалша, но чак сега получаваш доказателство.
— Защо ми казвате всичко това? — попита тя накрая.
Надежда се поколеба за миг.
— Защото преди година направи същото с моята сестра. Тя изгуби двеста хиляди лева. И половин година не можа да се съвземе.
Вечерта, когато се прибра, Георги беше на дивана, отпуснат, втренчен в телевизора. Домашната картина изглеждаше непроменена — толкова позната, че почти можеше да ѝ внуши, че нищо не се е случило.
Росица събу обувките си, закачи палтото и седна срещу него.
— Георги, знаеше ли за схемата на Димитър?
Той първо намали звука. После я погледна. В очите му нямаше вина. Нито страх. Само раздразнение, примесено с умора.
— Пак си въобразяваш, Роси.
— Не. Срещнах се с човек, който разполага с документи и конкретни суми. Това не са фантазии.
Георги стана и закрачи из стаята.
— Димитър е свестен човек. Габриела го обича. Ти никога не прие семейството ми…
— Георги. — Тя изрече името му тихо, но достатъчно твърдо. Той замълча. — Няма да споря. Искам само да знаеш, че ще подам молба за развод.
Телевизорът продължаваше да бучи на заден план. Навън някой натисна клаксона. Градът живееше своя ритъм, без да подозира, че в този хол приключват седем години.
— Заради една сватба ли? — попита той след дълга пауза.
— Не. Сватбата просто беше последният знак, който ми трябваше.
Процедурата продължи четири месеца — без гръмки сцени, без съдебни драми. Адвокат, документи, подялба, подписи. Георги няколко пъти опита да разговарят, да обясни, да върне нещата назад. Но се сблъскваше с онова тихо, непоклатимо спокойствие, което Росица беше изградила в себе си още в деня на срещата с Надежда.
Габриела все пак се омъжи за Димитър — скромно, в тесен кръг, без пищни тържества и без чужди средства. Дали планът се беше провалил, или той бе решил да не рискува — Росица така и не разбра. Научи случайно от позната. И почувства единствено леко, почти физическо облекчение.
През юни подписа договора за апартамента на „Речна“.
Преместването отне един ден. Оказа се, че вещите ѝ не са много — или просто взе само онова, което истински ѝ принадлежеше. Няколко кашона, два куфара и любимото одеяло, купено преди години на пазар в Кърджали. Одеялото сложи в багажа. Споменът за пазара остана там — в старото жилище, заедно с дивана и седемте години брак.
Новият апартамент я посрещна с мирис на прясна боя и тишина. Четвърти етаж, високи тавани, прозорци към парка — точно така, както си го беше представяла. Остави кашоните до стената, отвори широко прозореца и застана до перваза, загледана надолу, където хора разхождаха кучета, деца караха велосипеди, а обикновеният живот течеше спокойно, сякаш ѝ показваше, че всичко тепърва започва.
