Един месец, повтори си тя мислено. Само един месец.
Тогава още не подозираше, че Димитър Филипов е затънал в дългове. Нито че фирмата за кетъринг, чието лого стоеше най-отгоре в папката на Габриела Костова, всъщност се управлява от негов братовчед. А онези „около четиридесет гости“? Истинската бройка беше шестдесет и двама души.
Но истината щеше да излезе наяве. И то съвсем скоро.
Всичко тръгна от една електронна таблица.
Габриела я изпрати в неделя сутринта, точно в 7:45 — време, в което повечето хора още се обръщат на другата страна в леглото. Файлът носеше деловото име „Сватбен бюджет“. Вътре — подредено до последната салфетка: букети, украса, озвучаване, кетъринг, фотограф, наем на оборудване. Най-долу — крайна сума: 380 000 лева. А в колоната до нея вече беше записано разпределението: „Георги и Росица — 50%“.
Сто и деветдесет хиляди.
Росица седеше на кухненската маса с чаша кафе и втренчено гледаше екрана на телефона. В спалнята Георги още спеше. Тя довърши кафето, остави чашата в мивката, облече се тихо и излезе, без да вдига шум.
Имаше нужда от тишина. От пространство, в което мислите ѝ да не се сблъскват с чужди гласове.
Тръгна пеша към морската градина. По алеите имаше само няколко бегачи и един възрастен мъж с куче. Въздухът беше свеж, а морето — спокойно, почти неподвижно. Росица вървеше бавно и не мислеше толкова за сумата. Парите бяха само резултат. Причината беше друга. Така се случваше през последните седем години: първо дребна молба, после малко по-голяма, след това нещо, което вече се приемаше за даденост. И в един момент тя преставаше да бъде човек със свои граници — превръщаше се в удобен източник.
Тих, сигурен, безотказен ресурс.
Към десет се прибра. Георги вече беше на масата в кухнята, с чай в ръка и телефон пред себе си.
— Видя ли файла? — попита той, без да я погледне.
— Видях го.
— Добре е направен. Габриела се е постарала.
— Подробен е — отвърна тя спокойно, наля си вода и седна срещу него. — Георги, няма да дадем сто и деветдесет хиляди.
Той вдигна очи, сякаш бе чул нещо неразбираемо.
— Това е сватба. Не се случва всеки ден.
— Това вече го каза. Сега чуй мен. — Тя сложи длани върху масата. Гласът ѝ беше равен. — Не съм спонсор на чуждо тържество. Ако искаш да помогнеш на сестра си — използвай своите средства. Но общите ни пари няма да влизат в този бюджет.
Настъпи пауза.
— Осъзнаваш ли как ще изглежда това? Какво ще говорят хората? — произнесе той бавно.
— Кои хора? — попита тя.
Той не отговори. Стана и излезе в коридора. Малко по-късно тя чу гласа му — приглушен, напрегнат. Обаждаше се на Габриела.
Следобед тя дойде. Този път без папка, но със сериозно изражение, като човек, готов за делови разговор. Димитър остана до входната врата, уж зает с телефона си, сякаш присъствието му беше случайно.
— Роси — започна Габриела, настанявайки се на дивана с предварително подготвена интонация, — знам, че сумата изглежда висока. Но това е минимумът. Вече орязахме доста неща.
— Прегледах всичко — отвърна Росица.
— Тогава виждаш, че по-малко не може. С кетъринга сме почти договорени, фотографът също…
— Почакай малко. — Росица я прекъсна меко, но твърдо. — Искам да изясня нещо. Фирмата за кетъринг се казва „Вкус и формат“, нали?
Габриела леко се напрегна.
— Да.
— Собственикът е Кирил Пиринки. Братовчед на Димитър. Така ли е?
Тишината се сгъсти. Димитър спря да се преструва, че не слуша.
— Откъде знаеш? — прошепна Габриела.
— Проверих. Преди да инвестирам сто и деветдесет хиляди, искам да знам къде отиват. Това е нормално. Освен това разгледах и други оферти — за шейсет гости цените са почти наполовина при три различни компании.
— Ние избрахме тях, защото имаме доверие — отвърна Габриела, вече по-рязко.
— Възможно е. Но аз нямам. — Росица се изправи и отиде до прозореца. — Готова съм да помогна с организацията. Мога да поема координацията, да вложа време и усилия. Но пари няма да давам. Нито сто и деветдесет, нито деветдесет, нито петдесет хиляди. Фактът, че сватбата ще бъде в нашия апартамент, вече е жест, ако случайно сте го забравили.
Габриела се обърна към брат си.
— Георги?
Той гледаше в масата.
— Георги, кажи нещо.
— Роси, може би поне част… — започна той колебливо.
— Не. — Само една дума. Спокойна, окончателна.
След двайсет минути Габриела си тръгна. Облече палтото си без да каже почти нищо, кимна на брат си и подмина Росица, без да я погледне. Димитър я последва, все така мълчалив. На прага обаче се обърна и я изгледа внимателно — преценяващо, сякаш едва сега я виждаше в истинската ѝ светлина.
Погледът му беше неприятен. Изчислителен.
Росица затвори вратата.
Георги остана в коридора, с изражение на човек, чийто внимателно подреден сценарий току-що се е разпаднал, и той още не знаеше дали да се ядоса, или да замълчи.
