— Люба, не го приемай на нож, но Иван вече не е малко дете, а Емилия Богданова сама с бебе на ръце няма как да се оправи.
Свекърва ми го произнесе с такъв тон, сякаш отдавна бях кимнала, бях приготвила багажа на сина си и дори му бях увила банички за път.
Билетът до захарницата
Върху масата тя остави хартиен лист. Плътен, бял, с дебел ред по средата. София — Варна. Тръгване в понеделник, 07:40.
Билет.
Аз обирах пяната от кайсиевото сладко. Лъжицата звънна в ръба на тенджерата, а лепкава капка се стече върху мушамата. Навън след дъжда въздухът тежеше от влага.
— Това какво е? — попитах.
— Как какво, билет. Всичко проверих. Автобусът е хубав, има климатик. Иван ще стигне, Емилия Богданова ще го посрещне. Детето ѝ е съвсем мъничко, сама разбираш.
Сама разбираш.
Това беше любимият похват на Росица Радославова. Първо решаваше всичко вместо всички, после го поднасяше като общо семейно дело. И ако посмееш да възразиш, изведнъж ти излизаш дребнава и безсърдечна.
Иван излезе от стаята си да си налее вода. Висок, слаб, с черна тениска. Видя листа до захарницата и застина.
— Мамо?
— Изчакай. Сега ще изясним.
Свекърва ми вече сваляше кърпата си и се настаняваше удобно. Чантата сложи на табуретката, извади салфетка от ръкава си и стисна устни.
— Какво има толкова да се изяснява? Юни, юли, август — ваканция. На момчето само ще му е от полза. Ще става по-рано, ще изкарва количката, ще притича до магазина. Емилия Богданова поне ще може да поспи.
Отново погледнах билета.
Понеделник. 07:40.
Всички вече се бяха разбрали. Само до мен новината беше стигнала последна.
Лято по чужд график
— Мамо, а аз къде точно отивам? — обади се Иван.
— При леля ти Емилия Богданова, къде другаде. За лятото. Да станеш човек, вместо по цял ден да висиш на телефона.
— Аз не вися. От понеделник щях да ходя при чичо Стоян Асенов.
Росица Радославова махна с ръка, все едно отпъждаше досадна муха.
— Ох, тази твоя работилница. Голяма работа намери. Да помогнеш на близките си е по-важно.
Изключих котлона.
— И какво точно ще прави там?
— Казах ти вече. Нищо особено. Ще излиза с количката, ще подава млякото, ще си мие съдовете. А нощем, ако се наложи, ще полюлее бебето. Млад е, няма да се разпадне.
Иван остана на мястото си със стъклената чаша в ръка.
Нощем да люлее бебето.
Тогава всичко ми стана ясно. Не ставаше дума за ваканция, нито за роднинска помощ, нито за това детето да смени обстановката. На сина ми вече му бяха направили разписание.
— А Емилия Богданова не може ли да наеме жена да ѝ помага?
— Каква жена, Люба? Парите не падат от небето.
— А при нас излиза безплатно?
— Е, пак започваш. Нали сме свои хора.
Точно така винаги започваше всичко.
Димитър Александров беше на смяна. Още отсега чувах вечерната му реплика: „Е, щяхме да помогнем, какво толкова.“ Не от доброта. От умора. На него му беше по-лесно да отстъпи, отколкото да спори с майка си.
Само че този път нямаше да отстъпват с неговото време.
— Иван, върви засега в стаята си. Не стой тук.
Той не тръгна веднага. Погледна мен, после билета, после баба си. Накрая кимна и притвори вратата.
Свекърва ми веднага се наведе към мен:
— Най-важното е да не настройваш момчето.
