— Той е добро момче. Емилия Богданова после ще ви благодари. И не му тъпчи много багаж — там е жега.
Взех телефона и снимах билета.
— Защо го снимаш? — веднага попита тя.
— За да е сигурно.
Всичко започваше да ми се изяснява.
В стаята на Иван на облегалката на стола висеше раницата му с нашивка. От страничния джоб се подаваше отвертка. Предната вечер той я беше търкал с парцал почти часове наред, сякаш не беше обикновено желязо, а нещо ценно и лично.
— Мамо, не искам да ходя — каза тихо.
— Виждам какво става.
— Аз вече се разбрах със Стоян Асенов. Обеща ми около сто и шейсет лева за месеца. И щеше да ме научи как се реже стъкло, без да го съсипеш.
— Знам.
Иван седна на ръба на дивана и събра ръцете си. Още дете, а вече се държеше като възрастен човек, който предварително се чувства длъжен да се оправдава за своето „не“. Знаете как изглежда това. Не е направил нищо лошо, но стои така, сякаш е виновен.
— Татко знаеше ли?
— Сега ще разберем колко точно е знаел.
Върнах се в кухнята и оставих билета пред себе си. Само един въпрос ми блъскаше в главата: откъде свекърва ми имаше данните от документа на внука си?
Набрах Димитър Александров.
— Можеш ли да говориш за минута?
— На последната спирка съм. Какво има?
— Ти ли си изпратил на майка си данните на Иван?
Отсреща настъпи тишина.
— Ами… пратих ги. Какво толкова?
— Толкова, че билетът вече е на масата ми.
Класическа мъжка недомислица. Пратил каквото са му поискали, само и само майка му да млъкне, после е легнал да спи. А на сутринта билетът вече лежеше пред мен.
Той въздъхна.
— Люба, на Емилия Богданова наистина ѝ е трудно. Нека отиде за месец, какво толкова.
— Майка ти говореше за три месеца.
— Е, така си приказват сега. После ще се уточнят.
Ако в този момент замълчах, после щяха да „уточнят“ и неговата отпуска, и моите почивни дни.
После започна видеоразговорът със задачите.
Свекърва ми сама набра Емилия Богданова. Пусна звука силно, чак да кънти в кухнята, сякаш викаше свидетел пред съд.
— Емилия, обясни ѝ ти. Запънала се е и край.
Екранът примигна. Зад Емилия Богданова се виждаха сушилник, детски дрешки и количка, подпряна до стената. Да, лицето ѝ беше изморено, това нямаше как да се отрече. Но гласът ѝ звучеше бодро и делово.
— Люба, стига де. Иван няма да го карам тухли да мъкне. Само малко помощ ми трябва. Сутрин да излезе с количката, докато си измия косата. После да донесе вода. Да сложи шишетата в стерилизатора. Ако Никола се разбуди вечерта, да го полюлее малко. Момче е, ще се справи.
— А през деня?
— През деня почти нищо. Само ако трябва да вляза в банята или да отида до кухнята. Или да поспя един час. Понякога и до магазина. И памперсите да донесе, тежички са.
— И нощем, ако се наложи, да го подруса — добави свекърва ми.
— Е, само ако съвсем няма накъде — побърза да уточни Емилия Богданова.
— Нали сте роднини.
Захарницата, билетът, телефонът и тенджерата със сладко стояха на масата.
А синът ми се оказваше в средата на всичко това като още една вещ.
Личеше си как Емилия Богданова чете от телефона, все едно диктува списък за пазаруване:
— В единайсет да забърка млякото. В един да излезе с количката, при нас в двора има сянка. Следобед да изхвърли торбата. Да прибере прането, ако не успея. Вечерта да сгъне пелените. Все дреболии.
Дреболии.
Дори престанах да споря. Когато човек започне толкова подробно да разпределя чуждото време, спорът вече казва по-малко от самия списък.
