Само че в тези „дреболии“ ясно се виждаше как някой вече е разпределил чуждата ваканция. И дори не се стараеше да го прикрие — списъкът сам говореше достатъчно.
— Той работи — казах аз.
Емилия Богданова се подсмихна от екрана, сякаш бях казала нещо детинско.
— Каква работа на петнайсет години?
— Съвсем нормална. По половин ден е в работилница.
— Люба, моля те. Той още сто пъти ще изкара пари.
Росица Радославова веднага се оживи, сякаш само това чакаше:
— Разбира се. А на сестра си може веднъж да помогне.
— На леля си — поправих я аз.
— Какво?
— Тя не му е сестра. Тя е леля на сина ми. Това не е едно и също.
Точно тогава в апартамента влезе Димитър Александров. Беше след смяна, с термочаша в ръка и с онова лице на човек, който е мечтал само за тишина, а е попаднал право в чужда кавга.
— Какво става тук?
— Става това, че изпращат сина ти за цялото лято като безплатна бавачка.
— Не бавачка! — възмути се Емилия Богданова от телефона. — Защо използваш такива думи?
— А какви да използвам? Безплатна смяна?
Димитър остави чашата на масата и се вторачи в екрана.
— Чакайте малко… за цялото лято ли?
— И какво толкова? Кръвна роднина е.
Точно тогава нещо в мен се скъса.
Взех билета с два пръста, сякаш беше нещо мръсно.
— Слушайте ме добре. Това не е ваканция. Това е дежурство по дни, само че без заплата.
Свекърва ми пламна.
— Какви думи само намираш.
— А какви думи са подходящи? Сутрин количката. На обяд магазинът. Вечер шишетата. През нощта люлеене. Това се нарича работа.
— Той е момче — отсече Емилия Богданова. — Ще му е полезно.
— Именно. Момче е. Не е мъж за всичко и не е чужда домашна помощница.
Димитър прокара ръка по челото си.
— Мамо, ти наистина ли вече си купила билет?
— Купила съм. И какво от това?
— Отменете го — казах аз.
Оставих разпечатката върху масата и бавно я разкъсах на две. После още веднъж.
Хартията изпука сухо и неприятно.
Росица Радославова дори се надигна от стола.
— Ти полудя ли?!
— Не. Просто преди това трябваше да попитате.
Емилия Богданова пребледня на екрана.
— И сега аз какво да правя?
— Същото, което правят възрастните хора, когато им трябва помощ. Уговарят се. С мъжа си. С майка си. С платена жена за няколко часа. Можеше да се уговорите и с нас. Но преди да купите билета.
Свекърва ми удари с длан по масата, макар ударът да прозвуча по-слабо, отколкото ѝ се искаше.
— Иван вече е голям.
Погледнах я право в очите.
— Точно така. Голям е. И сам ще реши къде да бъде.
Иван стоеше на прага. Дори не бях усетила кога е влязъл. Раменете му бяха изправени.
— Няма да ходя никъде, бабо — каза той спокойно. — Ако наистина трябва помощ, мога после да дойда за два дни. Но когато ме помолят.
Тогава всички за първи път чуха, че и той има собствен глас.
Росица Радославова се разшета нервно. Започна да тъпче в чантата салфетки, скъсани парчета хартия и телефона си.
— Добре. Разбрах ви. Емилия Богданова ѝ е тежко, а на вас изобщо не ви пука.
— Не на всички — внезапно каза Димитър.
И двамата се обърнахме към него.
Той стоеше до прозореца — едър, уморен, и сякаш сам не вярваше, че го произнася.
— Мамо, аз сбърках. С данните за билета. Първо трябваше да говоря с Люба.
Росица Радославова застина.
— Значи майка ти вече е никоя?
— Това няма нищо общо. Иван е мой син.
