Елена Данаилова беше изтощена. Толкова изтощена, че понякога, докато стоеше до печката и разбъркваше поредната тенджера със супа, в ума ѝ се появяваше една проста картина: спира газта, прибира най-необходимото и излиза нанякъде, без да се обръща. Всеки път обаче сама се сепваше: „Нали съм съпруга. Нали съм домакиня. Не може така.“ И отново продължаваше да бърка.
Беше на тридесет и две години, работеше като счетоводителка в малка фирма и почти всеки ден се прибираше точно в осемнадесет и четиридесет и пет. Съпругът ѝ, Мартин Велизаров, пристигаше около половин час след нея и първото, което правеше, бе да надникне в тенджерите. Ако вътре нямаше нищо, на лицето му се изписваше обидата на дете, на което са отказали близалка, след което се тръшваше пред телевизора и чакаше жена му да „измисли“ вечерята. Майката на Мартин, Милена Мартинова, живееше в съседния блок и се появяваше всяка вечер точно в седем, сякаш имаше абонамент за безплатна трапезария. Влизаше без да звъни, по своему, закачаше палтото си на закачалката и се настаняваше на „своето“ място начело на масата, като кралица върху трон, очаквайки пред нея да бъде поставена чиния.
В онзи ден Елена се прибра с цял час по-късно от обичайното — в службата я бяха задържали. Апартаментът я посрещна с мъртвешка тишина. Мартин седеше в кухнята и гледаше в една точка. Срещу него Милена Мартинова беше застинала като паметник, с присвити устни и с изражение, което трябваше да покаже на света колко огромна трагедия се е случила.
— Елена, ние вече те отписахме — произнесе свекърва ѝ с леден глас. — Изобщо даваш ли си сметка, че мъжът ти е гладен? Той има гастрит. Ти мислиш ли за някого другиго, освен за себе си?
— Задържаха ме на работа — отвърна тихо Елена. — Предавахме отчет. Без мен нямаше да го приемат.
— Отчет имала — изсумтя Милена Мартинова. — Мартине, чу ли? Отчет. По-важен от здравето на собствения ѝ мъж. А аз, стара жена, съм тръгнала през леда до вас, с надеждата поне топла супа да хапна. А тук — нищо. Нито срам, нито съвест.
Мартин въздъхна и погледна жена си така, сякаш тя току-що му беше откраднала последните дрехи от гърба.
— Ели, честно казано… толкова ли беше трудно да предупредиш? Поне щях да си сваря едни пелмени. А сега вече нищо не ми се яде, развали ми се настроението. Виж майка ми как се разстрои заради теб.
— Пелмените са във фризера — каза Елена, докато сваляше шапката си. — Вода има в чешмата. Варят се за пет минути.
— Ето, това е винаги — Милена Мартинова се изправи от стола и демонстративно закопча жилетката си. — Само човек да каже нещо, и тя веднага на нож. Аз с добро към нея, а тя ми отвръща: „Гответе си сами.“ Мартине, тръгвам си. Не желая да стоя тук. Да гледам такава неблагодарност вече ми идва в повече.
Свекървата излезе, като тресна вратата. Мартин, без да каже и дума, се прибра в стаята, легна на дивана и се обърна към стената. Елена остана в антрето. В тъмното огледало срещу себе си виждаше собственото си отражение и усещаше как нещо вътре в нея угасва. Не беше любовта — тя отдавна беше изчезнала. Умираше онази част от душата ѝ, която все още вярваше, че търпението може да поправи всичко.
На следващия ден всичко отново се върна в познатия ред. Елена сготви борш, изпържи кюфтета, приготви салата. Милена Мартинова пристигна точно в седем и през цялата вечеря намираше недостатъци във всяко ястие: обсъждаше запръжката, гъстотата на картофеното пюре и дори цвета на копъра. Мартин кимаше и пригласяше. Елена ядеше мълчаливо, вперила поглед в чинията си. След вечерята свекървата отмести празната купа и произнесе присъдата си:
— Кюфтетата са сухи. Боршът е воднист. Салатата става, но си прекалила с дресинга. Елена, трябва да се учиш. Виж, моята съседка Виктория Радева има снаха — злато. И супа, и основно, и компот. А ти? Срамота.
— Мамо, стига вече — вяло се опита да я спре Мартин. — Вечерята си беше нормална. Елена се постара.
— Именно, че само се е постарала — сви устни Милена Мартинова. — А резултатът къде е? Старание без резултат не е старание, а глупост.
Елена стана от масата, събра чиниите и се прибра в кухнята. Не плачеше — вече беше прегоряла. Вътре в нея се беше настанила студена, звънтяща празнота. Пусна водата и дълго стоя така, наблюдавайки как струята отмива остатъците от вечерята. Зад стената се чуваше гласът на Мартин — разказваше на майка си за работата си. За нея никой не каза нито дума.
А после дойде съботата.
Милена Мартинова се обади в петък вечерта и с тон, който не допускаше възражения, съобщи, че в събота на обяд ще дойдат роднини. Чичо Иван Емилов, леля Донка Странджанскиа, братовчедката на Мартин — Емилия Василева, със съпруга си Николай Огнянов и децата им. Общо — девет души.
— Казах им, че ще направиш твоя прочут сладкиш — добави свекървата. — Не ме излагай. Всичко да бъде както трябва, на ниво. Да не тръгнат хората да говорят, че жена на сина ми е някаква разглезена госпожица.
Елена остави телефона и дълго гледа в стената. За събота беше планирала да отиде при майка си — възрастна жена, която живееше извън града и която Елена не беше виждала цял месец. Но да отмени събирането, организирано от свекърва ѝ, означаваше да предизвика скандал. Мартин нямаше да ѝ го прости.
— Ти нямаш нищо против, нали? — попита той, когато Елена му преразказа разговора с майка му. — Хората ще дойдат, трябва да ги посрещнем както подобава.
— Исках да отида при мама — каза тя.
— Ще отидеш следващата седмица — махна с ръка Мартин. — Какво, да не умира? А майка ми вече е обещала на всички. Недей да я поставяш в неудобно положение.
Елена замълча. Отдавна се беше научила да не спори. Да се кара с мъжа си и със свекърва си беше като да блъскаш глава в бетонна стена — безсмислено и болезнено.
В събота стана в шест сутринта. Замеси тестото за сладкиша и го остави да втасва. Обели картофи, наряза зеленчуците за салатите, провери пилето във фурната и нагласи таймера за два часа. Към десет кухнята вече беше изпълнена с мирис на печено месо и прясно изпечено тесто. Ръцете на Елена трепереха от умора, главата ѝ бучеше, но работата вървеше. Гостите трябваше да дойдат в един.
Роднините се появиха дори по-рано. Вратата отвори Мартин и веднага грейна в широка усмивка. До него стоеше Милена Мартинова, сияеща така, сякаш лично беше отгледала пилето, омесила тестото и нарязала четири вида салати.
— Заповядайте, мили мои, влизайте! — запя свекървата. — Нашата Елена днес се е постарала извънредно много. Обядът ще бъде такъв, че ще си оближете пръстите.
Чичо Иван Емилов, леля Донка Странджанскиа, Емилия Василева със съпруга си Николай Огнянов и двете им деца нахлуха в апартамента като шумна вълна. Само след минута холът се изпълни с глъчка, смях и разговори, а Елена продължаваше да препуска из кухнята, подреждайки мезетата в чинии. Никой не дойде да ѝ помогне. Никой не попита дали има нужда от още едни ръце. Никой дори не се заинтересува дали изобщо е жива.
Мартин надникна в кухнята само веднъж.
— Ели, хайде по-бързо. Хората са гладни. Майка ми вече е недоволна.
— Може би ще ми помогнеш? — попита Елена, избърсвайки потта от челото си.
— С какво? — искрено се учуди Мартин. — Аз не умея. Освен това цяла седмица работя и се изморявам. Ти си домакинята у дома. Ще се справиш.
И си тръгна. „Ще се справиш.“ „Домакинята.“ Елена седна за миг на табуретката, пое няколко дълбоки глътки въздух и отново се зае да реже хляба.
Обядът започна след около час. Гостите се настаниха, Мартин вдигна тост — нещо тържествено за семейството, близостта и единството, но Елена почти не слушаше. Тя седеше в края на масата и дъвчеше механично. Умората я беше притиснала като оловна плоча, тежеше върху раменете ѝ и не ѝ позволяваше дори да вдигне глава.
— А сладкишът кога ще го видим? — попита леля Донка Странджанскиа, като шумно облиза лъжицата си след компота. — Милена толкова го хвали, че бил истинска наслада.
— Сега, сега — разшава се свекървата. — Елена, донеси специалитета си!
Елена се изправи и отиде в кухнята. Сладкишът беше станал красив — със златиста коричка и равна плънка от ябълки и канела. Тя внимателно го прехвърли върху голяма чиния.
