– Мария, в събота ще имаме гости.
Оставих тигана върху котлона и се обърнах. Димитър беше седнал на кухненската маса, прелистваше нещо в телефона си и дори не си направи труда да вдигне поглед.
– Какви гости?
– Леля Жулиета. Има рожден ден. Казах ѝ, че ще го отпразнуваме у нас. Ще дойдат към дванайсет души.
Леля Жулиета беше приятелка на майка му. Бях я виждала най-много четири пъти през живота си. Но Димитър вече беше взел решение. Както винаги. Вместо двама ни. Вместо мен.
Женени сме от двайсет и шест години. През първите осемнайсет дори не осъзнавах как точно се случва всичко. Димитър канеше някого – аз готвех. Димитър обещаваше нещо – аз го изпълнявах. Всичко вървеше по навик, сякаш така си беше редно. Преподавам в колеж, водя три групи, проверявам курсови работи понякога до полунощ. А през почивните дни стоя пред печката, защото Димитър е решил да подари на някого празник.
Преди осем години това вече се беше превърнало в установен ред.
Онази събота станах в шест сутринта. Димитър ме беше предупредил още предишния ден, че леля Жулиета обожава пача. Освен това трябвало да има салата с език, курник, две топли ястия и палачинки с плънка. Езикът се вари три часа, пачата – четири. Сложих двете тенджери на котлона и се захванах с тестото за курника.
Димитър се събуди чак към десет. Надникна в кухнята, подуши въздуха и доволно се усмихна.
– О, мирише чудесно. Справяш ли се?
– Димитър, поне хляба нарежи.
– Аз ще отида за тортата. Каква да взема?
– Каквато и да е.
Излезе и го нямаше час и половина. Върна се с торта и бутилка вино, остави ги на масата и се премести в хола да гледа телевизия. А аз през това време белех сварения език, оформях курника, режех продуктите за салатите. Шест часа без сядане. Кръстът ми пулсираше от болка, а краката ми се бяха подули от стоене на едно място.
На масата леля Жулиета вдигна чашата си.
– Димитър, благодаря ти. Каква трапеза само!
Той кимна сдържано. Скромно, но с достойнство.
– Постарахме се – каза.
Леля Жулиета се обърна към мен:
– Мария, а ти помагаше ли?
За малко да изпусна чинията от ръцете си. Помагала съм. Шест часа пред печката се наричаха „помагала“.
– Димитър, разкажи как маринова месото три часа – подхвърлих аз.
Той ме погледна и лицето му почервеня. Леля Жулиета премести очи от него към мен, после пак към него.
– Ами… ние заедно – измънка Димитър и побърза да смени темата.
След вечерята мих чинии повече от час. Дванайсет чинии, чаши, тенджери, тава. Димитър гледаше футбол в другата стая.
– Добре си поседяхме! – провикна се той. – Всички останаха доволни.
Избърсах последната чиния и закачих кърпата. Доволни – да, това беше вярно. Всички, освен мен. Само че Димитър или не го забелязваше, или предпочиташе да не го вижда.
Седмица по-късно той се облегна на стола и съобщи, че и Осми март ще празнуваме вкъщи.
– Мама ще дойде. И Николай с жена си. И чичо Борис.
– Димитър, не може ли този път да отидем в някое заведение? Уморена съм.
Погледна ме така, сякаш бях казала нещо напълно нелепо.
– Защо да даваме пари? Ти готвиш прекрасно.
Да, готвя прекрасно. Това е истина. Но не означава, че искам да прекарам собствения си празник до мивката.
На хладилника се появи списък. Димитър го беше написал на ръка върху лист от тефтер: „8 март. Меню“. Десет позиции. Руска салата, херинга под шуба, желиран език, месо по френски, пълнени чушки, пирожки със зеле, палачинки с червена риба, винегрет, торта „Наполеон“, мезета.
Десет ястия. За дванайсет души. Пресметнах набързо: продукти за около двеста и осемдесет лева. Два дни готвене по шест часа. Общо дванайсет часа от моето време. Моят почивен ден. Моят празник.
Отидох при Димитър.
– Поне месото можеш ли ти да мариноваш? Няма нищо сложно. Горчица, сол, черен пипер.
– Мария, знаеш, че не умея.
– Никога дори не си опитвал.
– Ще го разваля. После ти пак ще се ядосваш.
Той разпери ръце. Тези негови големи длани, които винаги се разтваряха в безпомощен жест – сякаш казваше: „Какво да направя аз?“. И накрая не правеха нищо.
